Видях го да се усмихва.
– На теб”.
– Приятно ми беше.
– Знаеш ли легендата на тази къща? – поинтересувах се.
Той се обърна на седалката си.
– Дрю ми разказа малко, но нека да чуя твоята версия.
Извърнах се така, че да застана с лице към Лятната къща.
– Предполага се, че това са историите на хората, идвали да гостуват на Бърди само за да открият истината за някого или за нещо. За предателство или любов, или дори талант, който са знаели, че притежават. Шушука се, че гостуването тук ще промени живота ти.
– Например?
– Трябва да питаш Бърди. Тя никога не ми е разказвала историите, само слуховете.
Той мълча дълго, взирайки се в къщата, а после в мен.
– Искам да чуя някои от историите.
– Ами… една писателка дошла да интервюира Бърди. Списание “Коустал Ливинг” готви разказ за къщи, обкръжени от легенди и митове. Така че може би ще чуем някои добри истории.
– Мислиш ли, че това те е променило?
– Не знам какво ме променя, но да, нещо ме променя. Мисля, че започна много преди да дойда тук.
– Майка ти смята ли, че я е променило?
– Известно ми е само това, което е написала. А то е наистина тъжно. Божичко, иска ми се да беше говорила за това с мен, но пише за Лятната къща само това, че е вярвала, че престоят ѝ тук ще го накара да я обича; че ще го доведе при нея.
Той отвори вратата на колата и дойде от моята страна.
– Не е станало, нали?
– Не точно, или може би е станало, но тя е объркала нещо или той е объркал, или… не му е било времето. Нямам представа.
Излязох от колата и застанах до него, тялото ми се отваряше, бавно започваше да се стреми към него.
– Трябва да вървя… – казах.
– Знам. – Той докосна лицето ми отстрани и после ме привлече към рамото си, задържа ме там. – Знам, че трябва да вървиш.
Отпуснах се там, където някога ми беше мястото, в това пространство, което още ме успокояваше, и издишах в топлата му памучна риза. Тогава, под музиката на водата от залива, плискаща се срещу стълбовете на кея, двамата стояхме до Лятната къща, под открито небе, докато не го пуснах и не влязох вътре сама.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд Едингтън
Навечерието на Нова година, 1962 г.
На двайсет и две години
Обичах го. Бебето. Заобичах го много бързо. Знаех, че е момиченце. Знаех, че го обичам. Другото не беше толкова лесно, но това беше.
Не помня как съм излязла от кабинета на госпожа Принкъл или как съм отишла до къщата на мама. Но го направих. И казах на мама и татко, преди да кажа на Редмънд. Мама започна да плаче. Татко се загледа през прозорците на трапезарията, сякаш някой можеше да влезе през предната врата и да ме отведе, за да не трябва той да чуе как му казвам това, което се надяваше никога да не му кажа.. Мама бързо спря да плаче и позвъни на семейство Едингтън.
Това беше най-ужасната част, защото исках аз да кажа на Редмънд. Може би трябваше първо да го обмисля, да го планирам по-добре. Може би трябваше да отида първо у тях, но при такова нещо търсиш първо мама. Просто е така.
Когато той дойде у дома, цветът му беше точно като на боядисаните в бяло стълбове на предната веранда, но странното беше, че се усмихваше. Не каза нито дума, когато отворих вратата, аз също. Родителите ни бяха свършили работата с говоренето. Това, което трябваше да се знае, вече се знаеше. Той ме прегърна и ме притисна толкова силно, че се уплаших да не би да нарани бебето, което вече обичах. “Обичам те” каза той. Почувствах, че целият трепери, и тогава той добави, че ме е обичал от мига, когато ме е видял, и че ще бъдем добре. Ла, бяхме.
Имаше, разбира се, чудесно облекчение в това – да знам, че ме обича, че ме иска, че това за него не е нещо, което би съсипало живота му. Но ми се иска да можех да кажа, че е нещо повече от облекчение, че е радост или любов, или нещо такова. Но беше просто хубаво, спокойно облекчение за мен. Щях да бъда добре. Той ме обичаше. Искаше това, искаше да бъдем двамата. И това беше достатъчно.
Надявам се винаги да бъде достатъчно.
Оженихме се скоро в параклисчето зад катедралата “Архангел Михаил “. Удивително е, че мама успя за четири седмици да направи това, което на повечето майки отнема шест месеца. Имаше шушукания. Все ми е едно. Не ми пу ка.
Имам Ели. Тя е в безопасност. Красива. И това беше достатъчно.
Но тогава започнаха да пристигат писма – писмата от Него. Пристигаха в къщата на мама и ѝ отне два месеца да ми ги донесе, защото мисля, че е знаела какво представляват. И беше права – бяха любовни писма от Африка. Прочетох две от тях ѝ после, докато Редмънд беше на работа, седнах на задната веранда и изгорих непрочетените писма едно по едно; палех ги в кофата за боклук и ги наблюдавах как се обръщат на пепел, докато Ели спеше. Този живот беше свършил, приключил, щателно изгорен. Казах на мама вече да не носи никакви други писма у дома. Сърцето и костите ми започваха да си Го припомнят, а това не биваше да се случва.