Седях, осъзнавайки, но някак си и без да усещам, че мократа трева пробива през памучната ми пола, че краката ми са целите в смачкани тревички. Лъхна ме мирис на пръст и прясно отсечен бор, смесвайки се с лепкавата миризма на храст гардения. Гледахме се с птичето, сродени от зашеметено удивление. О, сякаш казвахме, това не се е случвало досега.
– Да помогна с нещо? – запитах аз.
То само ме гледаше. Спомних си какво бях чувала, че не бива да се пипа дива птица в природата, защото другите диви птици вече няма да искат да се доближат до нея. Този факт винаги ми напомняше за “Алената буква”[2] – как след като е била докосната, всички са я отбягвали.
– Така – рекох на птичето. – Няма да те пипам. – Изглежда това го облекчи. – Ще ти дам една минута да се съвземеш.
Взрях се в него, никога дотогава не се бях озовавала толкова близо до такова малко диво създание. Знаех, че мъжките чинки са много ярки червени птички; женските са кафяви, с червена човка и опашка. Няколко пера на дясното крило бяха смачкани и исках да протегна ръка да ги пригладя на мястото им. Две червени пера и едно кафяво лежаха неуместни в тревата; птичето ги гледаше така, все едно бе наясно, че са част от него, която е изгубило.
Вгледах се по-отблизо: крилото нямаше вид на счупено. Очите бяха бездънни и блещукащи.
Зачаках.
Не знам колко време съм стояла там да се гледаме с птичето във влажната трева, но очите ни премигваха и преценяваха странността на положението ни, когато чух домашния телефон да звъни. Почти бях стигнала до кухнята, когато зазвъня и мобилният.
Грабнах го от плота.
– Ало.
– Никога не вдигаш домашния телефон. Защо никога не вдигаш домашния телефон?
Беше татко, гласът му беше висок и твърд.
– Бях навън – казах. – Какво има? Добре ли си?
– Майка ти.
Гласът му се скърши като клонче, откъснато от дърво в свирепа буря. Кухнята се простря пред мен като разпадащ се пъзел. Протегнах се към стола пред бюрото, не улучих и се блъснах заднешком в ъгъла на плота.
– Какво, татко? Какво за мама?
Исках да бъде оплакване – мама пак отишла на шопинг; мама е ядосана, че не съм дошла в неделя на вечеря; мама настоява да насрочи друга вечеря, а татко иска да я разубедя. Оплакване.
Нека да е оплакване.
– Аз я намерих, Ели. В леглото ни. Аз я намерих. Господи, защо трябваше аз да я намеря?
Не зададох друг въпрос, защото понякога не задавам въпроса, чийто отговор не желая да чуя.
– Там ли си? Чуваш ли ме? – изрева татковият глас по телефона.
– Да – отвърнах.
– Мъртва е, Ели. Майка ти е мъртва.
– Знам – изрекох, защото наистина знаех. Когато чух гласа му, разбрах. Може би узнах в мига, когато птичето се блъсна в прозореца. Но знаех. – Идвам.
И затворих.
Ръсти влезе в кухнята с прясно изгладен панталон в маскировъчен цвят, с бяла разкопчана риза. Държеше статията от “А. Дж. К.” за изложбата. Снимката ни с мама и Лил ме гледаше, подиграваше ми се, задето само преди дванайсет часа съм смятала, че всичко е наред.
– Хубава статия – подхвърли. – Добра работа са свършили.
И хвърли вестника в кошчето за стара хартия.
Взирах се в съпруга си, все едно не го познавах, сякаш някакъв непознат току-що бе влязъл в моята кухня и ме беше заговорил.
Той сви рамене, сякаш се чудеше какво става.
– Мама е починала – изрекох с тон,^все едно го питах дали иска малко бъркани яйца.
Тогава той се приближи към мен и ме привлече към себе си.
– О, Ели.
Дръпнах се, отидох към кошчето за стара хартия и извадих статията.
– Щях да я слагам в рамка за нея.
Той трепна.
Хвърлих вестника обратно в кошчето.
– Но май няма.
Протегна ръце към мен, но аз вдигнах ръка.
– Трябва да ида при татко.
– Идвам с теб – каза той и грабна ключовете за колата от плота.
***
Денят продължи повече от всеки друг, които съм преживявала до момента. Май всички лоши дни се бяха струпали един върху друг и времето се бе разтегнало, за да се нагоди към ширината и дълбочината им. Когато си влязох у дома същата вечер, веднага отидох навън да видя чинката, с безпочвената надежда, разбира се, да е отлетяла.
Повалено и червено, птичето лежеше мъртво на тревата и аз се разплаках.
Накрая Ръсти ме намери да лежа в тревата. Помогна ми да стана и ме отведе вътре с успокояващи подканвания, отправяни обикновено към неутешимо дете. Часовете между този момент и погребението бяха време, което помня единствено като мъглява умора от “правене” на онова, което е необходимо, за да се сбогуваш.