Деветнайсет
На следващата сутрин отидох в Лятната къща и седнах на масата за закуска на Бърди.
– Помниш ли живота си, когато си била много малка? – попитах я.
– Оо, едва помня живота си от вчера – засмя се тя и седна. – А ти?
– Не. Пазя рокля у дома, в кедровия дрешник, от танца баща – дъщеря, когато бях на седем. Извадих я миналата година и я погледнах, а сетне намерих снимка от този танц. Мисля, че я помня… Но може би просто си спомням следната картина: с татко стоим в средата на балната зала в “Чероки Таун енд Кънтри Клъб”, зад нас е масата с ледена скулптура на принцеса. Така че дали си спомням това, или просто си спомням снимката? Толкова е странно, че ни се случват такива неща, които ни правят онова, което сме, а после не ги помним. Знам повече за дните на Лил от самата нея и все пак, все пак… не мога да я опозная изцяло.
Бърди хвана ръката ми.
– Хубаво ли е да се виждаш с очите на майка си?
– Да – признах си. – Да, хубаво е.
Поех си дълбоко дъх, преди да задам най-накрая въпроса, който бях пазила зад всички други наши разговори.
– Бърди, ти беше ли тук, когато мама се е върнала за него? Не питам кой е той или нещо такова. Просто искам да знам дали си спомняш онзи ден.
Тя кимна.
– Помня го. Беше последният път, когато тя изобщо дойде тук. Разбира се, не бях тук, още живеех в Атланта, но знаех, че е дошла тук, за да се срещне с него.
Бърди се обърна, за да не видя болката на лицето ѝ, но аз я съгледах и потръпнах.
– Значи съм права. Тя не е идвала тук след това заради него.
– Да, права си. – Тя замълча. – Всички си имаме причини, поради които правим или не правим нещата; поради които отиваме или не отиваме някъде.
– Знам – промълвих. – Най-тъжното не е, че той никога не я е искал, а как с всяка изминала година тя е задълбавала все повече в “нещата” от живота си. Пише за къщи, работа, промоции и кънтри клубове, пътувания до Европа; пише за декориране и местна слава; за благотворителни събития, прически и дрехи. Искала е нещата точно така. Престанала е да говори за истории или книги и забавления. Понякога дори аз изглеждам като притурка. Тя е вярвала – наистина е вярвала, – че ако пише всичко, което планира и иска и от което има нужда, то ще ѝ се случи. И често с ставало така.
Бърди напълни отново чашата ми с кафе, но не каза нищо.
– С изключение на него. Всяка година тя записва целите си и всяка година казва това: “Тази е годината, в която Той ще разбере, че ме обича”. Това е единственото, което не се е сбъднало. Сякаш е писала историята на живота си, но не е могла да поправи история та на любовта си. Той ѝ казал веднъж, че я обича, а после се отрекъл, върнал си думите обратно, а тя искала той да я обикне отново и отново. Искала е той да знае. Опитала се е да напише това в историята си.
– Да пишеш собствената си история – каза Бърди. – Да, в това е вярвала.
– Можем ли наистина да го правим?
Бърди се усмихна.
– В много,-много отношения можем. Да. Не само както майка ти. Но колкото и пъти да го напишеш или да си го пожелаеш, не можеш да накараш някого да те обича.
– Знам – казах. – И като говорим да открия пътя си… мисля, че ще отида към магазините и галериите край брега. Искаш ли да дойдеш?
– Не. Ти върви. Аз имам… среща.
Засмях се високо, после затиснах уста с ръка.
– Наистина? С кого?
– Не е твоя работа – каза тя със смях, така вплетен в думите, че нямаше как дори да си помисля да се обидя.
– Приятна среща – пожелах и махнах за довиждане.
***
Следобедната горещина се примесваше с обещание за дъжд, когато застанах пред галерията за народно творчество и зачаках Хъч. На маса отвън беше изложена бижутерия и аз вдигнах чифт сребърни обици към слънцето, когато съгледах Бърди да се приближава. Тя не ме видя, защото гледаше нагоре към лицето на мъж и се смееше. Тогава двамата се озоваха пред мен – Бърди и Котън.
Високото ми изсмиване ги накара да ме погледнат.
– О, Ели! – възкликна Бърди. – Здравей!