– Ей, здравейте – поздравих. – Мислех, че каза, че имаш… – и пуснах широка усмивка. – А… – изрекох.
– Харесват ли ви тези обици? – попита глас зад мен и аз се обърнах към усмихващата се жена с гъста черна коса.
– Да. Колко?
– Дванайсет и петдесет – отвърна тя.
Бръкнах в чантата за дребни и заговорих Бърди.
– Какво правите тук?
– Просто се разхождаме край залива.
Чичо Котън вдигна медальонче – голям син камък, увиснал на сребърна верижка. Поднесе го към врата на Бърди.
– Харесва ли ти?
– Чудесно е.
Бърди погледна към мен и аз се усмихнах.
– Мисля, че ще се поразходя. А на вас двамата приятен ден – пожелах.
– Чао – извикаха в един глас.
Огледах се за Хъч – щеше да му хареса да разбере, че тези двамата са излезли на среща.
Влязох в магазина, където ме привлече картина с абстрактни диви цветя със смесващи се цветове. Приличаше на картина, каквато бих искала да можех да нарисувам, но винаги ме запленяваше сложната красота на самотен стрък цвете. Момиченце спря и застана пред картината.
– Мамо – каза то, – виж. Такива цветя има на пясъчната дюна на татко.
Майката беше разсеяна, говореше по мобилния си телефон и ровеше за нещо из чантата си.
– Диви цветя – уточних аз. Гайлардия пулхела, чух гласа на мама вътре в мен. – Казват се гайлардия пулхела.
– А?
Момиченцето наклони глава.
– Това са хубави диви цветя, които растат в пясъчните дюни. Казват се “огнено колело”.
– Точно така – изрече то с широка усмивка и с устни, сини от остатъка от синия сладолед, който държеше в ръка. – Знаех си, знаех си! Просто не можех да се сетя за името.
То извъртя уста и изви очи, сякаш въпросът, който се канеше да зададе, се формулираше върху целунатата от слънцето кожа на лицето му.
– Вие ли го нарисувахте?
– Не, но обичам да рисувам.
– Страхотно. – Въздъхна и завъртя кичур коса в лепкавите си сини пръсти. – И аз рисувам.
– Ти си художничка – зарадвах се.
– И скицирам. И правя скулптурни неща от пръчки и черупки. И мога даже да рисувам върху камъни.
Жената влезе в тона ни, усмихна ми се, но хвана ръката на детето си, за да излязат от магазина.
– Мамо, виж тези цветя.
– Хубави са, скъпа. Наистина. Точно като теб.
Майката целуна детето по главичката, двете си отидоха, а Хъч застана пред мен, усмихнат.
Аз му се усмихнах и вдигнах обиците.
– Харесват ли ти?
– Прекрасни са – каза и ме прегърна.
Заразхождахме се из магазина, като обсъждахме картините и скулптурите.
– Сега работиш ли над нещо? – поинтересува се Хъч и посочи към един нарисуван алигатор.
Аз се засмях.
– Нищо такова. Нищо, което би се продало.
– Тоест?
– Глупаво е.
– Разкажи ми все пак.
– Правя график от шейсета до шейсет и втора година. Опитвам се да вместя в някакво подобие на ред събитията от живота на мама от лятото на шейсета до раждането ми. Скицирам, чертая, но всъщност… не е нищо, наистина.
– Искам да го видя – настоя той и спря насред крачката си.
Стоях, без да отговоря, когато светкавица освети магазина като хиляда слънца. Сепнахме се и се разсмяхме.
– Знаех, че наближава буря – каза Хъч.
– Наистина исках да мина през всичките магазини на брега – упорствах аз. – Но ще е, предполагам… друг път.
– Това е знак – усмихна се той.
– Знак ли?
– Заведи ме в къщата за гости. Покажи ми работата си.
Останах да се взирам в него, докато дъждът започваше да блъска по прозорците, все едно към сградата е насочен пожарен маркуч.
– Окей – съгласих се. – Ще ти я покажа.
– Напразно се пазехме от дъжда с ръце на главите. С Хъч влетяхме в къщата за гости, смеейки се и измокрени до кости. Грабнах няколко кърпи и му ги подхвърлих.
– Ще се преоблека – казах и затворих вратата на спалнята.
Появих се в джинси и ленена риза, с мокра коса, която капеше върху раменете ми.
– Съжалявам, но нямам нещо, което да ти стане – извиних се и седнах до него на масата за хранене.
– Много съм добре.
Той прокара кърпата по косата си, после я метна на един стол.
– Ели, красиво е – посочи към схемата. – Скиците ти, твоята интерпретация на връзката между нещата. Къщата, училището, мъжът. Схемата на този график е почти като магистрала, която свързва едно място с друго, взема неща, които изглеждат като случайни събития, и ги свързва с някакъв вид значение.
– Благодаря, Хъч.
Той сложи пръст на жълтата звезда.
– А това?
– Моето раждане…
Той ме погледна.
– Четиринайсети септември.
– Помниш.
– Помня всичко за теб.
Извърна се настрани и продължи да разглежда схемата. Пресегнах се през масата, грабнах комплекта цветни моливи и въглените за рисуване.