– Искаш ли да ми помогнеш?
– Как?
– Кажи ми какво виждаш; кажи ми какво според теб се е случило тук и тук – посочих празните места между подпалването на автобуса и моето раждане. – Прочете дневника ѝ и знаеш историята от шейсет и първа по-добре от мен. Говори ми, докато чертая.
Той се настани пак на стола, докато подбирах въглените.
– След подпалването на автобуса тя се е върнала в Бейсайд и е работила като спасителка в басейна на кънтри клуба.
Начертах правоъгълник, направих малки квадратчета като плочки около басейн, кулата на спасителя. Хъч стана и тръгна към кухнята.
– Имаш ли нещо за пиене някъде тук?
– Вино, в хладилника, чашите са в шкафа отляво.
Не вдигнах очи от скицата, запълвах басейна със синя вода. Звуците на отварящ се хладилник, подрънкващи чаши, дъжд, течащ като шепот на водопад зад прозореца. После музика – Хъч бе намерил айпода ми и го беше пуснал. Мелъди Гардо[18] пееше “Обичай ме, както ме обича реката”. Хъч се върна да седне до мен.
– Познаваш ли песните ѝ? – попита.
– Не. – Обърнах се към него и се, усмихнах. – Просто я имам на айпода.
– Хитруша. – Подаде ми чаша вино. – Тя е една от най-любимите ми, но повечето хора не са чували за нея и когато чуят музиката ѝ, винаги смятат…
– Че е Нора Джоунс.
– Точно така – каза той, после отпи от виното си и загледа как скицирам басейна.
Мълчахме дълго, заслушани как Мелъди пее за любов и болка, а когато довърших басейна, Хъч каза:
– И тогава нощем са ходели по срещи и барове.
– Това е почти невъзможно да си го представя.
Той сложи ръка върху моята.
– Изпълнени със справедлив гняв, мисля, че може би едно от първите неща, които трябва да са направили след автобуса, е било да прекарат известно време всички заедно в планиране. Виждам ги как седят в задимени евтини заведения, слушат джаз или блуграс и пият топъл бърбън…
Пак взех въглена и ръката ми започна да се движи по хартията. Появи се барака, сетне хора – цветнокожи и бели, наведени един към друг, безлики и безименни.
Виното ни беше свършило. Дъждът се смесваше с вятър, крещейки със сила срещу прозорците. За миг престанах да скицирам и се вслушах. Пръстът на Хъч се плъзна надолу по ръката ми, докато не стигна до китката, той хвана молива, вплитайки пръсти в моите, сякаш полека ни съшиваше заедно отново и отново.
Изправи се и ме дръпна да стана. Здрач, създаден от дъжд и облаци, засенчваше следобедното слънце. Двамата седнахме на дългата кушетка, главата ми се отпусна на рамото му. Без да изричаме думи или да се извиняваме, се протегнахме и краката ни се преплетоха като корени. Чехлите ми паднаха на пода и аз погледнах надолу към него, косата ми падаше, докосвайки лицето му. Ръката му се вдигна и се обви около врата ми, притегляйки ме надолу, а после още повече, към това, което мислех, че ще бъде устата му, устните му, топлината му. Вместо това той настани главата ми на рамото си и прокара ръка през косата ми.
– Спи – изрече. – Знам, че отдавна не си се справяла така добре. Сега спи.
– Не съм ти го казвала – измърморих във врата му.
– Нямаше нужда.
Издишах и не можах да различа къде започват тялото ми и кожата ми и къде свършват неговите.
клатенето и чукането бяха звуците на гръмотевиците ѝ аз се събудих от най-дълбокия сън, който бях спала досега. Сън, от какъвто не се излиза лесно. Сграбчих ризата на Хъч, ориентирайки се, и тогава го погледнах с усмивка.
– Кое време е?
– Полунощ… – прошепна той.
– Ау. Спала съм часове наред… Толкова съжалявам. Сигурно щях да спя сто години, ако не беше гръмотевицата.
– Ели, не е гръмотевица. Има някой на вратата.
Скочих, спънах се, паднах, после се изправих. Хъч се надигна и огледа стаята, сякаш търсеше откъде да избяга.
Тогава вратата се отвори. Не я заключвах… Защо да заключвам?
Съпругът ми застана на прага с чадър в ръка, оглеждайки стаята, сякаш очите му пиеха всяка подробност, опивайки се от гняв.
– Ръсти! – възкликнах, вървейки към него.
– Е, май ви изненадах.
Тръсна чадъра си и го хвърли вътре. Той тупна на дървения под и разпръска дъждовни капки като сълзи.
Обърнах се. Хъч стоеше до масата за хранене.
– Здравей, Ръсти – поздрави той.
Тръгна към нас и пътьом грабна ключовете на колата си от страничната масичка. Протегна ръка, за да стисне ръката на Ръсти, но Ръсти профуча край него, за да стигне до мен.
– Какво става тук, по дяволите? – изръмжа той.
– Работехме – отвърнах и посочих към схемата.
– В полунощ? Работели сте? – Погледна схемата. – Да, точно така. Работели сте.