Хъч се приближи към Ръсти.
– Да, работехме. Ели много ми помогна за изложбата в Историческия център. – Обърна се към мен. – Чао. Скоро ще се чуем.
И излезе.
Ръсти ме изгледа втренчено, после започна да се смее – истеричен звук, от който стомахът ми се сви.
– Работели сте?
– Да – натъртих. – Какво правиш тук?
– Това ли е първото, което ще кажеш на човек, дошъл да те изненада? На човек, който има нужда да те види?
– Съжалявам – промълвих. – Не знам какво да кажа. Изненадана съм.
Краката ми се подкосиха.
– Искаш ли да разбереш защо съм тук? Ще ти кажа. – Хвърли малка синя кутия на масата; тя тупна върху скицата на Лятната къща. – Имам да ти кажа нещо. Искаш ли да го чуеш?
– Разбира се.
– Ето какво ще кажа. – Протегна ръце. – Не знам много неща, като например как да бъда съвършеният съпруг или как да бъда съвършеният баща. Не мога винаги да кажа най-уместното нещо. Или да направя най-уместното нещо. Но ето какво знам – никога не съм искал да живея живота си с друга освен с теб.
Хванах се за ръба на масата зад мен.
– О, Ръсти!
– Ето това исках да ти кажа. Репетирах го по целия път дотук, беше ми зле и ти ми липсваше. Сега обаче мисля, че имам още нещо за казване.
– Какво?
– Какво правиш, по дяволите?!
; – Не знам какво да ти кажа, което вече не съм ти казвала.
1 Ръсти се приближи към прозореца и се вгледа навън.
– Това място е красиво, Ели. Виждам защо не си идваш у дома. Не мога да ти дам нещо такова…
Гласът му прозвуча като “другия” Ръсти.
– Не е това. – Отбранявах се, чувствах се като дете, обвинено, че се държи егоистично, но всъщност не е така. – Толкова съжалявам, че е трудно за теб. Наистина. Знам, че се опитваш да казваш и да правиш уместното. Просто виждам, че не мога да ти повярвам. Това е всичко. Не че не ми даваш достатъчно. И не че животът ми не изглежда съвършен. Такъв е.
– И какво искаш? Наистина, мисля, че е съвсем очевидно какво искам аз. Искам да си дойдеш у дома.
А ти какво искаш?
– Искам нежните части от мен да оцелеят.
– Какво искаш аз да направя? – попита той.
– Не знам.
Думите паднаха в стаята като динамит.
Ръцете му се раздвижиха, преди лекцията да започне.
– Ели, за бога. Остави всички ни у дома. Баща си. Мен. Приятелите си. – Юмрукът му бележеше точки във въздуха, все едно правеше презентация. – Изостави отговорностите си. Разбирам, че ги е мъчно за майка ти и че Лил ти липсва. Но това се нарича бягство. Ти си тук някъде, в средата на нищото, без никакви приятели.
– Имам приятели – прошепнах.
– Кои? Най-добрата приятелка на майка ти и старото ти гадже?
– Престани – извиках.
– Окей, не върви, както го планирах. – Потърка лицето и очите си. – Просто нищо не разбирам. В един момент сме си добре, а в следващия плачеш над някакво птиче, стягаш си куфара и заминаваш в Алабама, сама в къща за гости със старото си гадже. Сериозно. Какво става, по дяволите? Искам да си дойдеш у дома. Искам си нашия живот. Работихме толкова усилено и дотук се справяхме. Разбирам, ако имаш нужда от малко време за себе си, но това е достатъчно дълго. Наистина достатъчно дълго.
Отстъпи, отпусна се на шезлонга и зарови лице в дланите си.
– Никога не съм те виждал такава и не мога да го понеса.
Полека тръгнах към него.
– Вманиачи се в нещата на майка си. – Махна към масата. – Какво е това? Някаква криза на средната възраст ли? Имаш нужда да откриеш себе си ли? Знаеш ли колко банално звучи?
– Никога не съм казвала: “Трябва да намеря себе си”. Не съм казвала това. Казах, че искам да опозная майка си по нов начин. И може би, само може би, бих могла да опозная и себе си по-добре благодарение на това.
– Същото е – настоя той.
– Не, не е същото. Не ме ли чуваш? Моля те. Не искам просто да казваш и да правиш уместното и да ми даваш разни неща… Искам да ме чуваш.
– Чувам те твърде добре. В думите ти просто няма никакъв смисъл.
– Може би липсва смисълът, който ти искаш да им придавам.
Някаква сила – каквато до момента не подозирах, че притежавам – се вмъкна като стомана в тези думи. Не треперех. Гърлото ми не се стягаше и юмрукът в стомаха ми се отпусна, раздвижи пръсти свободно.
Той скочи, после направи три огромни крачки към мен и стовари ръка върху масата. Въглените паднаха на пода, молив прелетя над дървената повърхност.
Нов вид гняв се оформи в гърдите ми. Не можех да му позволя и нямаше да му позволя да използва чувствата ми, за да удовлетворява отчаяната си нужда да контролира. Ако се откажех от собствената си сила тук, щеше да бъде за последен път – никога нямаше да успея да се изправя и да кажа, че това, в което вярвам, е истина. За сетен път щях да реша да го успокоявам. Яростната ми сигурност беше същевременно тънка и крехка, зелено стръкче над буците пръст на алабамската земя, което лесно можеше да бъде изкоренено, стъпкано или откъснато. Аз защитих този нов кълн.