– Моля те, върви си – изрекох.
– Каквото поискаш, Ели. Каквото поискаш. Мислех, че това ти давам през всичките тези години – каквото поискаш. Казваш ми, че всичко, което съм ти давал, не е достатъчно.
– Не съм казала, че не е било достатъчно. – Вдигнах ръка. – Няма да правя това. Няма да се защитавам срещу неща, които не съм казала. Моля те, върви си.
– Губиш истинския си живот, Ели. Мен. Губиш мен. Губиш живота си и приятелите си, докато стоиш при тези хора, които наричаш приятели, които дори не познаваш. Това ли искаш?
– Знам, че искам да си вървиш – настоях.
– Мамка му, Ели, поне нещо знаеш.
Стъпките му отекнаха като бетонни блокове по дървения под. Той стигна до предната врата и се обърна, вглеждайки се в мен за невероятно дълъг миг, сетне затръшна вратата на излизане. Морската скица в рамка вляво падна с трясък. Останах неподвижна, заслушана в стартирането на двигателя му. После се чу хрущене на чакъл, когато той потегли.
Потреперих от глава до пети. Оставих този трус на разместващ се живот да мине през мен. Грабнах метлата от кухнята и сметох счупеното стъкло, сложих картината на кухненския плот и допих виното от чашата си.
Наистина, какво друго можех да направя?
***
Откъс ат дневника на Лилиан Ашфорд Едингтън
Навечерието на Нова година, 1962 г.
На двайсет и две години
Налице е едно нещо в това да имаш дете – не се наспиваш. Ето защо точно сега съм много уморена. Искам да пиша повече. Да ти кажа (който и да си Ти) повече за годината и раждането, и сватбата. Но имам чувството, че вече ти е известно. И съм толкова уморена, та усещам костите си като от вода, а клепачите си като от бетон.
Трябва да кажа, че мразя Виетнам. Убиха там брата на Лулу. Само да имаше начин да си пожелая това да спре. Всичко сякаш полудява – расови сблъсъци, Мартин Лутър Кинг, Виетнам, хипитата от Десета улица и момичетата от кулите… И тогава поглеждам Ели и ме залива мисълта каква късметлийка съм.
О, и Редмънд ни поръча портрет, на двете с Ели, при грандамата на южняшките портрети, мис Кейт Едуарде. Приятелките ми страшно ревнуват. Както подчертах, голяма късметлийка съм.
Може би моят урок изобщо не е това, което мислех, че е, и трябва да науча ето какво: да бъда щастлива с това, което вече имам. Да бъда доволна с това, което имам, и да престана да копнея и да плача, и да скърцам със зъби за нещо, което нямам. Не ели достатъчно това, което имам? НАИСТИНА ли мисля, че заслужавам повече???
Именно това е загубата – постоянно осъзнаваш, че онова, което си смятал за възможно, не е.
И така това е годината… в която ще се науча да бъда възможно най-съвършената майка.
Точно това искам тъкмо сега. Просто единствено това искам. Ще направя всичко както трябва. Съвършено както трябва. Това няма да го объркам.
Двайсет
Сутринта, след като Ръсти си замина, стоях в кухнята с Мелъди Гардо, която отново пееше от айпода ми. Съгледах подаръка, който ми беше оставил Ръсти. Бях го забравила. Вдигнах синята кутийка с монограма на “Тифани”, познат на всяка жена, обвит с бяла сатенена лента. Разтърсих я леко и чух нещо да трепва вътре. Развързах лентата и я оставих да падне на масата, докато вдигах капачето. Вътре, взрян в мен с обвиняващо, тъжно око, седеше самотен поне трикаратов диамант върху платинена халка.
Още носех годежния пръстен, който ми беше дал Ръсти – обикновен еднокаратов диамант върху златна халка. Беше ме питал много пъти, както и приятелките ми, дали искам “ъпгрейд”. Винаги отвръщах, че не искам. Харесвам пръстена – дадено обещание. Нямаше бележка или писмо към новия диамант и можех единствено да вярвам, че е подготвил реч за подновени клетви и обещания.
Седнах на стола с хоризонтални пръчки на облегалката и извадих пръстена от кадифето?
Той ме обича, помислих си. Толкова съм лоша и студена, а той ме обича.
Тогава го изрекох на глас: “Той ме обича”.
Но думите излязоха плоски, неверни. “Обича ме”, казах високо. Защо иначе ще купува този пръстен?
Защото, каза друг, по-тих вътрешен глас, не може да понесе да те загуби.