Едно е да не искаш да загубиш някого, съвсем друго – да обичаш някого.
Извадих пръстена от кутийката и се вгледах в него, после го върнах на мястото. Не знаех кой глас да слушам и исках да крещя. Но седнах на масата в трапезарията и откъснах от скицника нов лист от хартията за акварел. С цветни моливи в ръка започнах да рисувам. Този път – да, този път – исках да екипирам и да нарисувам цяло поле с цветя, изобилие от цветя, толкова много цветя, та да не мога да ги преброя. Започнах. Понякога това е най-доброто, което мога да направя – да започна.
Мобилният ми телефон звънна и ме стресна. Погледнах дисплея, предварително решила, че няма да вдигна, ако е Ръсти.
Хъч.
– Здравей.
Гласът ми излезе с пукнатина в средата на думата.
– Добре ли си?
– Да, а ти?
– Можеш ли да дойдеш да се видим в библиотеката?
– Разбира се… Защо?
– Искам да ти покажа нещо.
– Идвам – казах.
Погледнах часовника и осъзнах, че съм рисувала до късно сутринта; на сметанената хартия цъфтяха цветя в ярки цветове.
Преди да тръгна за библиотеката, се отбих в Лятната къща и открих Бърди на задната веранда.
– Добро утро – поздравих и вратата се хлопна зад мен. – Добро късно утро.
Седнах срещу нея и тя остави романа, който четеше.
– Добре ли си тази сутрин?
Остави книгата си на масичката отстрани и се наведе напред, за да се вгледа в мен с погледа, който едновременно тревожи и успокоява.
– По-добре, отколкото бях. Съжалявам, че не дойдох за закуска, отнесох се в рисуване и…
Тя вдигна ръка.
– О, скъпа, разбирам. Не се тревожи.
– Добре ли си прекара вчера на… срещата?
Опитвах се да не се усмихвам, докато говоря, но, разбира се, се усмихнах.
Тя замаха с ръце, сякаш рояк от безсмислени думи бе влетял на верандата.
– Откога излизате? Мислех, че е съвпадение, че той е тук, а всъщност не е било, нали?
– Преди време опитахме да ходим, но не се получи, сега обаче сме по-стари. – Тя се засмя. – Много по-стари, и сме добри приятели кажи-речи вече сто години, така че може би… този път.
Кимнах.
– Това наистина е хубаво.
– Да – съгласи се тя и замълча. – Така е. Понякога любовта наистина е изненада.
– Изненада. Да. Е, точно сега отивам в библиотеката. Ще се видим следобед, нали?
Тя кимна.
– Да, следобед.
***
Климатикът на библиотеката ме смрази. Потреперих и огледах залата. Деца седяха в полукръг в далечния ѝ край и слушаха как библиотекарка чете разказ, докато някой, облечен като Голямото червено куче Клифърд[19], седеше в средата на кръга и държеше дете в червено-кучешкия си скут. Вратата вдясно от мен беше открехната. На табела пишеше МИКРОФИЛМ. Отворих вратата, надникнах и видях Хъч, наведен на някаква машина, притиснал лице към окуляра.
Заобиколих го и се загледах за миг, преди да го потупам по рамото.
– Нямат ли интернет за такива неща?
Той се сепна, но когато ме погледна, усмивката му беше топла.
– Здравей. – Стана и се обърна към мен. – Добре ли си? Много съжалявам за снощи. Надявам се…
Вдигнах ръка.
– Добре съм. – Седнах на стола до неговия. – Намери ли нещо?
– Получавам го. Не искаш да говориш за това. Но не ми казвай, че си добре, ако не си.
Потупах стола.
– Седни, определено съм окей. Покажи ми какво намери.
Той седна и поклати глава.
– Ами, когато ми каза, че майка ти е ходила на събрания за планиране и може би на някои седящи стачки, реших просто да прегледам всички бейсайдски вестници от онези две лета. Имам подробностите, но тази експозиция и схемата са нещо визуално и исках някои снимки…
– Схващам – казах и се наведох по-близо.
– И така, налице е каквото намерихме от Похода на свободата, но лицето ѝ едва се вижда. Обаче виж това. – Той надникна пак в машината. – Задръж, чакай да намеря пак снимката.
Хъч завъртя копчетата и полека настрои машината.
Зачаках. Държах ръцете си стиснати, за да не прокарам пръсти по косата му, проследявайки линията от ухо до ухо по тила му.
Той посегна назад, зад стола, без да отмества очи от машината.
– Не си тръгвай. Почакай. – Ръката му намери моята, без да поглежда назад, и аз го оставих да ме държи, докато не каза: – Намерих я. Виж.
Това, което видях в машината, ме отведе в място и време, за чието съществуване не бях и подозирала. Там беше майка ми, седнала да обядва с чернокож мъж от едната страна и бял от другата. Ядяха сандвичи. На плота пред тях имаше чаши с кока-кола. Мама гледаше през рамо към фотоапарата, разтегнала плътно стиснатите си устни в решителна усмивка. Не виждах лицата на двамата мъже, защото не гледаха към обектива. Текстът отдолу гласеше: “Изпробване на законите за десегрегацията в кафене “При Мърфи”.