Погледнах към Хъч.
– Страхотно!
– Знам. Удивително е. Прочетох статията. Цитираха думите на майка ти, че всичко е било мирно. Обядвали и си отишли, но собственикът помолил майка ти и двамата мъже повече да не идват. Показали каквото имали да показват, и ако бъдат така добри, нека го оставят на спокойствие, за да не го вземат на мушка куклуксклановците.
– Кои са двамата мъже?
Сърцето ми заби ускорено и се взрях в снимката в опит да ги накарам да се обърнат в мислите ми, за да видя лицата им.
– Не пише.
Хъч замълча и стана толкова бързо, че столът му се наклони назад и се строполи на пода. Той посегна и го изправи, докато говореше.
– Имам чудесна идея. Ела с мен. – Натисна “печат” на машината и докато се разпечатваха две копия, събра нещата си. – Идваш с мен.
– Окей… Къде отиваме?
Подаде ми копираната статия.
– Тук. – Посочи към кафенето. – Ето къде.
***
Кафенето “При Мърфи” можеше още да бъде на пощенска картичка от 60-те години с мигащия неонов надпис и застланите с винилови покривки на червени квадратчета маси и плотове срещу витрината. Дългият бар гледаше към кухнята със солниците и пиперниците в металните си поставки, със зрънца ориз в солта, за да не се сбива. На пластмасовите подложки на бара беше нарисувана картата на щата Алабама заедно с думите Sweet Home Alabama, надраскани най-отдолу от едния до другия край. На логото на моята подложка имаше петно от кафе, превръщащо едното “е” в “Sweet”[20] в “а”.
– Виж – казах на Хъч, докато седяхме – “Потен дом Алабама”.
Той се засмя.
– В края на юни, струва ми се, само така трябва да се нарече.
Сервитьорката с бяла престилка с къдрички се приближи. Почувствах се като в чернобял телевизор.
– Какво да ви донеса? – запита тя.
Погледнах ламинираното меню, където имаше и картинки.
– Хамбургер с лучени кръгчета и чедър ми изглежда добре – отвърнах. – С пържени картофи и кока-кола.
Хъч си поръча чийзбургер и се извини, за да отиде в мъжката тоалетна. Настаних се на табуретката и зачетох старите, но местни спортни новини – изрезки, наслагани в рамки навсякъде по стените. Имаше истории за тъчдауни и хоумръни, и щатски първенства.
Ели…
Хъч ме повика и аз погледнах през рамо.
Блесна светкавица. Премигах и конфети светлина литнаха във въздуха.
– Ей – извиках. – Без папараци.
Той седна до мен и метна на рамо фотоапарата си.
– Не можах да се сдържа.
Дойде храната ни и аз извадих изрезката за седящата стачка.
– Окей, значи са седели точно тук. Питам се кои
са двамата мъже.
– Те не искали да говорят пред вестници, но, бога ми, Ели, майка ти е говорила. Казала името си и защо са тук. Не се страхувала от нищо и от никого… както изглежда.
– И – засмях се, докато го изричах – очевидно никак не е била разумна.
– Ъ?!
– През целия ми живот, Хъч, през целия ми шарен живот, тази жена се тревожеше кое е разумно и кое не е. Виж я.
Отхапах голямо парче от бургера и изтрих мазнината от устните си.
Обърнахме се с лице един към друг, коленете ни се докосваха.
– Какво се е променило, според теб?
– Сърцето ѝ било разбито и после станала съпруга и майка. Точка. Мисля… Мисля, че това преживяване – каквото и да се е случило между нея и този мъж – е пречупило сърцето ѝ завинаги и тя е решила, че ако бъде точно каквато трябва, ако бъде винаги разумна, това ще е много по-лесна пътека. А е искала по-лесна пътека и за мен…
– Не съм сигурен, че разбирам.
– И аз не съм сигурна. Но каквото и да е разбило сърцето ѝ през онова лято, я е накарало да иска да ме защити от всяка подобна болка. Не я обвинявам. Имам предвид… не желая Лил някога да бъде наранена или сломена. Но…
– Но майка ти е настоявала да бъде сигурна, че не си диво цвете в нейната ботаническа градина.
Отместих поглед от него, забивайки пръсти в ъгълчетата на очите си, сякаш бих могла да погълна неканените сълзи.
– О, Ели. Съжалявам… – Той хвана ръцете ми и ги свали от лицето ми. – Погледни ме. Съжалявам.
– Мисля, че никога, нито веднъж не съм гледала на това по този начин.
– Не ми беше мястото там. Не биваше да казвам това. Съжалявам.
Взех салфетката и изтрих очи.
– Не бива да съжаляваш, че казваш истината. Сега ми разкажи за другите жени в експозицията.
Той взе картоф от чинията ми.
– Никоя от тях не е така интересна като майка ти. Толкова мога да ти кажа; ,
– Дори след това, което тя ти наговори, си в състояние да говориш добро за нея? След…