– Тя беше просто тази, която беше, Ели. – Посочи към чантата ми. – Трябва ли да вдигнеш?
– Ъ?
– Телефонът ти… звъни.
– О. – Погледнах надолу, после към него. – Знаеш как понякога си с някого и си говорите, а мислиш зa нещо или за някого другиго… как си зает и искаш да бъдеш… другаде?
Той се засмя.
– Разбира се. Умът ти другаде ли беше?
– Не, точно това е. Когато съм с теб, не искам да бъда никъде другаде.
Той се облегна на стола си и ми се усмихна, отпивайки бавна глътка от колата, преди да каже:
– Май не бива да ти признавам, че и аз усещам същото.
Продължихме да говорим, докато не изядохме сандвичите и не изпихме още по две коли.
– Трябва да вървя – казах.
– Да.
Той пусна дребни на тезгяха и излязохме навън, където Хъч снима още няколко пъти фасадата на кафенето.
– Снимки преди и след… – поясни.
– Хубава идея.
Стигнахме до колите си и се прегърнахме за довиждане.
– Благодаря, че ми помагаш. Сигурен съм, щях да намеря някои от нещата, но ти го правиш по-значимо.
Кимнах.
– Няма защо.
Под яркото слънце той хвана ръката ми.
– Диво цвете такова.
Засмя се и ме целуна по бузата, а сетне си тръгна, без да каже довиждане.
– Чао и на теб – казах на пустия тротоар.
Диво цвете.
Беше история, която бях разказала на Хъч, и не подозирах, че я е запомнил. Но беше.
Градината на мама представляваше бъркотия от цветове и диво великолепие. Като дете мислех, че е най-чистото изражение на красота.
Дори аз разбирах любовта на мама към цветята заради красотата им, заради аромата и изключителната им крехкост.
Разбирах и чувството ѝ за безсилие пред тяхната непредсказуемост и дивост – способността на цветето да стане това, което тя не е очаквала или не с възнамерявала. Когато засадеше розова банксия, а поникнеше червен цвят, тя обвиняваше почвата или производителя, или влажността.
Варовикови камъни, плоски и ръбести, очертаваха пътеките между лехите. Мъх растеше между камъните на пътеките; торфен мъх – дори мъхът си имаше “истинско” име. Мама вярваше, че всички живи неща си имат обикновено име и след това културно име.
Ели, беше ми казала веднъж. Да, казваме ти Ели, но името ти е Лилиан. Никога не го забравяй. Може да те наричаме с обикновеното ти име, но истинското ти име е невинност и красота. И независимо как те наричат, то е това, което си – Лилиан.
Един ден – ден от много крехката и неопределена възраст в спомена ми – времето беше студено и ясно. Вървях с мама, докато тя нежно увиваше с одеяла и мека вълна розовите храсти, за да ги предпази от сланата през нощта. Мърмореше ботаническите им имена, докато покриваше храстите, сякаш слагаше в леглата им скъпоценни деца, шепнейки молитви за лека нощ. Ревнувах, както може да ревнува дете, когато светът не се върти около него.
Треперех, докато следвах мама. Тя не забелязваше нито мен, нито това, че ми е студено, виждаше единствено цветята. О, как ги обожаваше, как ги наричаше с пълните им и истински имена. Избягах. Не помня къде мислех, че отивам, но знам какво търсех – топлина, съчувствие и някой, който да изрича името ми по “този” начин.
Озовах се в къщата на Сейди и майка ѝ, Бърди, ме уви в одеяла.
– Дете, какво ти е?
– Искам да бъда красива като онези цветя. Не обикновена.
Исках да кажа всъщност, че искам мама да се отнася към мен така, както се отнасяше към цветята си.
– Нищо – живо не е обикновено – каза Бърди, докато разтриваше гърба ми. – Няма обикновена красота.
Кимнах ѝ.
– О, да, има. – Помръднах по-близо към топлото ѝ тяло. – Аз съм.
– Не, мило дете, не си обикновена красота. Ти си необикновена.
Тогава Бърди се беше обадила на родителите ми. Мама и татко ме бяха отвели у дома и ме бяха сложили пред камината с горещ шоколад, топъл върху устните ми. Чувах гласовете им, както чуват децата, когато родителите вярват, че не могат да ги чуят. Разшифровах думите им в парчета мозайка, които подреждах, както ми харесваше.
– Не я ли гледаше?
Гласът на татко.
– Разбира се, че я гледах. Беше точно зад мен, а после изчезна. – Мама плачеше. – О, Ред, тя е такова диво цвете.
След месеци студът отмина и топлата земя се отвори, позволявайки на цветята и тревата да пробият замръзналата доскоро почва. Когато с мама отидохме в бакалията да купи още крушки, аз пъхнах пакетче семена от диви цветя в джоба на червената си лятна рокля. Представих си, че ще ми бъде простено за кражбата, ако го правя с добри намерения – да ощастливя мама. Пакетчето беше тайна изненада за нея, която щеше да я накара да се усмихне, да се засмее и да ме погледне в очите, да изрече името ми топло и сладко. Сигурно, о, със сигурност тя обичаше диви цветя.