Посред една безлунна нощ излязох и пръснах семената из култивираната ѝ градина. После зачаках със затаен дъх, както всяко дете чака празненство за рожден ден или пътуване до “Дисни Уърлд”. Лежах в леглото нощем и си представях семената под дълбоката почва, как се отварят и пробиват нагоре със зелени стъбла и диви цветове като фойерверки, избухващи в небето.
Оцветявах картинки в книжката си за оцветяване “Брейди Бънч”[21] на кухненския плот, когато я видях: мама плевеше градината. Сламената шапка покриваше платинената ѝ коса, а връзките висяха под брадичката ѝ, развявани от вятъра.
Розовите ѝ градинарски ръкавици изтръгваха зелени стръкчета от земята и ги хвърляха в плетената кошница, висяща на лакътя ѝ.
Пуснах пастелите на пода, хукнах, подхлъзвайки се, и изтичах навън през задната врата.
– Спри! – извиках.
Мама вдигна поглед от земята.
Какво има, Ели?
Сълзи пареха лицето и устата ми, усещах вкуса им. Мама пусна кошницата си и младите зелени кълнове и кафяви начупени корени паднаха на земята.
– Цветята. Спри – прошепнах.
– Скубя плевели, милинка. Какво ти става?
– Това не са плевели. Това съм аз. Те са диви цветя. Аз. – Вдишах дълбоко. – Моите диви цветя.
Извадих смачкания пакет от джоба на пола-панталона и го подадох на мама.
– Ето тези.
Мама погледна пакета.
– О, не, Ели. Ти ли ги зася?
Кимнах.
– Това са най-обикновени диви цветя.
– Няма нищо обикновено. Всички цветя са необикновени.
Запъвах се на думите, не ги разбирах напълно, повтарях казаното ми от Бърди.
– Не разбирам.
Започнах да копая малки дупки с пръсти, опитвайки се да набутам изскубнатите корени обратно в земята.
– Но ти обичаш диви цветя…
– Не в моята градина, Ели. Не тук.
Замръзнах, почувствах топлината и влагата на деня като смразяващ лед да обхващат тялото ми. Изтичах вътре и се качих в стаята си. Мама ме намери под леглото. Легна на пода до мен.
– Ели, какво ти става?
– Мислех, че обичаш диви цветя. Правех ти изненада.
Тя протегна ръка, под ноктите ѝ беше влязла пръст – пръстта от моите диви цветя. Хванах тази ръка и изпълзях отдолу. Седнахме на ръба на лег-
лото, на бялата ми покривка, обточена с плюшен шнур.
– Искала си да ме изненадаш? Това е толкова сладко и чудесно. Много ти благодаря – изрече напевно мама.
– Но ти не ги харесваш.
– Просто не знаех. Това е всичко. Просто не знаех. Мислех, че плевели превземат градината ми. Нали разбираш, дивите цветя не са специфичен вид цвете. Те са смесица, която расте диво… – Мама замълча, после посочи към прозореца. – Тази градина е за ботанически и култивирани цветя.
– О! – възкликнах.
– Има хиляди диви цветя и те растат, където и когато пожелаят. Но тази градина е ботаническа, където документирам и култивирам специфични растения за декоративни цели.
– Ъ?!
Тя се засмя.
– Нека да опитам с по-прости думи. Това е градина, където отглеждам много специфични цветя заради тяхната красота и култивирано родословие. Окей? Така че никакви диви цветя в моята ботаническа градина. И нали разбираш, дивите цветя обикновено не се сеят нарочно.
– Окей.
– Благодаря ти, че се опита да направиш нещо мило, Ели. Искаш ли да засееш градина с диви цветя от другата страна на двора?
– Не, благодаря, госпожо – отвърнах.
Тя ме целуна по челото.
– Добре ли си?
– Да.
Тя ме остави сама в стаята ми. Станах и се приближих към прозореца, вглеждайки се в нейната ботаническа градина.
Нейната градина – култивирани за декоративни цели. Аз – засята не нарочно.
***
Бях разказала историята само веднъж, и то на Хъч. Бях зашеметена, задето я помни, но бях изпълнена и с топлина, като бетонния тротоар, поглъщащ слънчевата светлина. Вървях, докато не стигнах съдебната палата. Не бях казала на Хъч, но бях решена да открия кой друг е седял на бара в “При Мърфи”.
Мраморните стъпала бяха топли и аз поседнах за няколко мига. Сгъвах и разгъвах вестникарската статия. Щастието се разтваряше в мен, разперваше криле. Когато бях близо до Хъч, това винаги отваряше сърцето ми в най-хубавите места. Усмихвах се, когато Мика се появи пред мен.
– Я виж ти, малка госпожо, какво правите?
Скочих.
– Мика, здравей. – Залитнах и се хванах за перилата. – Тъкмо идвах на гости при теб и поседнах за миг.
Той седна на стъпалата и ми даде знак да седна и аз.
– Тук е чудесно място да седиш и да гледаш парка, нали? През всичките години, откакто работя тук, никога не съм го правил.