Останахме безмълвни за момент и наблюдавахме как две момчета ритат футболна топка в тревата от другата страна на улицата.
– И така – запита Мика, – на какво дължа удоволствието на новото посещение?
Подадох му сгънатата статия.
– Приятелят ми намери тази статия и се надявах да ми кажеш кои са двамата мъже на снимката.
Мика се вгледа в снимката и устните му замърдаха беззвучно, докато четеше думите под нея. Тогава я сгъна по старите гънки и ми я върна, поклащайки глава.
– Това сме аз и Котън.
– Наистина?! – Разтърсих глава. – Странно. Още не мога да си представя защо тя не ми е разказала за това.
Той се обърна на стъпалото, за да ме погледне в лицето.
– Не се натъжавай, госпожо Ели. Важното е само какво е направила майка ти и как е помогнала да се промени нашият град и животът ни. Окей?
Разбрах, че Мика не е човек, с когото можеш да спориш. Той потупа коляното ми, после двамата станахме и се обърнахме един към друг.
… – Беше удивителен ден – каза той. – Господин Мърфи не ни помоли да си идем. Беше изключително нервен. Помислих, че може да получи инфаркт, а когато си тръгнахме, помоли да не идваме повече. И понеже в онзи ден не ни накара да си тръгнем, наистина повече не отидохме там. А сега… – Замълча, взирайки се нагоре, към небето, и поклати глава учудено, сякаш виждаше нещо, което аз не можех да видя. Навярно наистина виждаше. – Сега снимките на сина ми и на внука ми са по стените, в спортните изрезки. Дъщеря ми работеше там, когато беше ученичка втора година в гимназията. Ние променихме нещата. Разбираш ли?
Кимнах.
– Наистина променихте нещата.
– Всеки може да го направи – каза той и ме прегърна за довиждане. – Всеки по всяко време може да промени нещата, ако достатъчно много иска да го стори.
Когато вратите на съдебната палата се затвориха, набрах номера на мобилния телефон на Хъч. Исках да му предам всяка дума от разговора с Мика. На третото позвъняване осъзнах, че в последните няколко седмици Хъч е първият човек, на когото се сещах да позвъня или с когото изпитвах нужда да поговоря за нещо и за всичко. Страх от разбито сърце пропълзя в гърдите ми – бяха ми необходими години, за да престана да го правя първия човек, към когото посягам, и ето ме, плъзгаща се толкова лесно пак към това.
Не затворих. Изчаках да чуя неговия глас и му разказах всичко, което ми беше казал Мика.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд Едингтън
Навечерието на Нова година, 1963 г.
Нa двайсет и три години
Мислех, че се справям чудесно; че съм Го изключила от сърцето и от костите си, и тогава се случи – събудих се една сутрин и болката заприижда на вълни, наслагващи се една върху друга. Направих най-ужасното от всички неща и излъгах Редмънд – единствения мъж, който някога ме е обичал. Казах му, че трябва да отида да видя Бърди, защото се е устремила към ужасна депресия и се нуждае от помощта ми. Мама дойде да гледа Или за два дни и аз отидох в Бейсайд, сама и обзета от едничка мисъл – да Го видя.
Трябваше да узная какво мисли Той, какво чувства и какво разбира. Когато пристигнах в апартамента Му, Той не беше там, но вратата беше отключена. Зачаках, и след часове, когато Той дойде, още седях на същия стол, скръстила ръце, с очакващо тяло.
Той коленичи пред мен, за да ми каже думите, които едва мога да напиша, но които трябва да напиша, защото са истина и по-истински от истината. Трябва да мога да чета тези думи и да ги помня. Той каза това: “Вече не те обичам, Лили. Върви и живей щастлив живот”.
Знаех, че е бесен заради брака и бебето, но няма начин да знаеш какво чувство пораждат тези думи, просто думи (Не те обичам). Навярно – в този ред – са нещо повече от думи. Те са ножове.
Върнах се право у дома и се свих в безопасното си, широко легло. Отне ми дни, но убедих себе си да се измъкна от това легло, да живея щастлив живот, точно както Той ми беше казал да направя. Точно както правя сега, преструвайки се, че живея този щастлив живот…
Но още и винаги го има това, което желая: Това е годината, в която Той ще разбере, че ме обича. Това е годината, в която Той ще ме обикне толкова, колкото аз Го обичам, и ще разбере какво е чувството.
Двайсет и едно
След като се разделих с Мика, седнах на задната веранда с Бърди, за да ѝ разкажа какво бяхме открили с Хъч. Мобилният ми иззвъня два пъти, номерът на татко блесна на дисплея.