– Съжалявам – обърнах се към нея. – Трябва да отговоря.
Излязох на верандата и се обадих. Поздравихме се официално, поговорихме за времето и за Лил и тогава той стигна до повода за позвъняването.
– Ели, скъпа, мисля, че майка ти не би оценила или одобрила това, което правиш точно сега.
– Смяташ, че не би одобрила да седя на задната веранда и да пия вино с госпожа Бърди, най-добрата ѝ приятелка?
– Много добре знаеш, че не това имам предвид.
– Татко, моля те.
– Не, достатъчно си държах устата затворена. Бих оставил майка ти да се занимае с това, както винаги съм я оставял да се занимава с нещата, свързани с теб, но нея я няма, нали?
– Така е, няма я. И може ли да ти напомня, че съм по-близо до петдесет години, отколкото до четирийсет, и наистина не съм нещо, с което човек трябва да се занимава? Не съм дете, нали?
– Тогава престани да се държиш детински.
Гласът му трепереше. Явно бе събрал всичките си емоционални сили, за да ми каже тези неща.
– Как така? – запитах.
– Бягаш. Бягаш като децата.
– О, татко. Ръсти идвал ли е?
– Разбира се. Сега има само мен и аз имам само него. Това безумие трябва да спре. Виждам колко е отчаян без теб.
– О, татко.
Отсреща настъпи мълчание и помислих, че татко е затворил, но тогава той заговори.
– Говорих вчера с брат си. Каза, че сте се виждали няколко пъти.
– Да. Чудесно беше да го видя.
– Е, сигурно ще бъде хубаво, ако ние можем да те видим.
– Скоро – отвърнах и се отдалечих от верандата към моравата, мърдайки пръстите на краката си в тревата. – Не днес.
– Не днес – повтори той. – Хубаво.
– Трябва да вървя. Много ти благодаря, че ми звънна. Обичам те, татко.
– И аз те обичам, калинчице. Просто искам… да си дойдеш у дома.
– Знам – промълвих.
Той затвори, без да каже довиждане, и аз се взрях в телефона, за да се убедя, че връзката не е прекъснала, а татко ми наистина ми е затворил.
– Ели – повика ме Бърди от верандата.
– Да?
Върнах се при нея.
– Току-що се обадиха от списание “Коустал Ливинг” – онази писателка идвала да ме интервюира. С Котън ще я изведем с лодката. Искаш ли да дойдеш?
– Със сигурност – казах и излязох на верандата. – Може ли да поканя Хъч? Той иска да чуе историите за къщата.
Бърди ми се усмихна.
– Разбира се. Тръгваме след един час, окей?
Върнах се в къщата за гости. Никога не съм мислила за себе си като за човек, който пренебрегва действителността или не се изправя пред истината за обстоятелствата, но ето ме тук, правеща се, че съпругът ми не си е тръгнал посреднощ. Отпуснах се на дивана в къщата за гости и най-напред набрах мобилния на Ръсти. Затворих очи, докато го чаках да вдигне.
– Какво искаш? – запита той, без да каже “здравей”.
– Искам да поговорим за целия този ужас. Моля те, не можем ли да поговорим?
– Ели, по ужасния път обратно към дома реших, че няма да ти споменавам и няма да говоря с теб за нищо от случилото се, докато не се прибереш у дома. Няма да се примиря с тази глупост.
– Съжалявам, Ръсти. Съжалявам, че си карал цяла нощ. Нямаше защо да си тръгваш. Можеше да останеш.
– Там?
– Да, тук.
– Не, не можех, Ели. Идваш си у дома, или няма за какво за говорим.
Затвори и аз се свих на топка на дивана, а в това време вратите на сърцето ми се затваряха една след друга с щракване на ключалките.
И макар да осъзнавах, че не е редно, се обадих на Хъч и го попитах дали иска да попътува с лодка и да чуе историите на Лятната къща. Разбира се, искаше.
Дванайсетметровата бостънска китоловна лодка се казваше “Сляпа вяра”. Беше швартована в края на кея на Бърди и чичо Котън сваляше покривалата от седалките, хвърляше въдиците в сандъка и проверяваше двигателя. Бърди подаде хладилна чанта на Хъч и той я сложи на кърмата на лодката.
– Кой ще кара това нещо? – запитах, докато се качвах вътре.
– Аз. – Бърди хвърли купчина хавлии на задната седалка. – Моя е. Никой друг не я пипа.
Чичо Котън се засмя и изтри таблото.
– Да, докато не стане време да я заключва по тъмно и при прилив.
Бърди го замери с един парцал.
– Стига си разгласявал тайните ми. Искам всички да мислят, че умея да се оправям с всичко.
Хъч скочи на кея и развърза предните въжета.
– Аз още вярвам, госпожо Бърди.
Тогава откъм двора се обади един глас:
– Здравейте.
Всички се обърнахме да видим жената, която вървеше към нас, облечена в бял панталон, розова шемизета и розова панделка в косата, сякаш излязла от реклама на “Лили Пулицър”[22] за “един ден на лодката”. Погледнах към Бърди и двете се усмихнахме.
Чичо Котън се приближи към нея и предложи да ѝ вземе чантата. После ѝ помогна да се качи в лодката. Тя пусна розово-червилена усмивка.