– Защо тук? – настояваше Бабс.
Бърди включи двигателя.
– Не знам. Надявам се, не мислите, че мога да отговоря вместо вас на частта защо от историята.
Тогава Хъч се наведе и прошепна на ухото ми с топлия си дъх:
– Ти знаеше ли нещо от разказаното?
Поклатих глава.
– Само историята, че ако дойдеш тук, животът ти може да се промени.
– Да слезем на брега за малко. Искате ли? – предложи Бърди.
– Идеално – съгласих се и се облегнах назад на седалката.
Докато летяхме над водата в “Сляпа вяра”, бях вдигнала лицето си към вятъра, докато Бърди не закотви лодката и ние скочихме в дълбоката до колене вода, за да тръгнем към брега. Бабс надникна над ръба на борда, прехапвайки долната си устна.
– Хм, може би ще почакам тук.
Чичо Котън протегна ръка.
– Хайде. Ще ви хареса. Навийте крачолите и давайте.
Бабс му се усмихна и му позволи да ѝ помогне да се прехвърли през борда, смеейки се.
Вървяхме през водата, докато не стигнахме брега, където лента мокър пясък ни подсказваше за отлива. Малки черупки като пръснати звезди бяха осеяли брега. Миниатюрните вълни настоятелно налагаха присъствието и шума си.
Усмихнах се на Хъч.
– Значи вярваш на всичко това, че някакво място променя живота?
Той посочи към Бърди и Бабс, които вървяха покрай прибоя и разтоваряха.
– Звучи ми като истина.
Прокарах пръста на крака си по пясъка.
– Знаеш ли, единствения път, когато съм била на плажовете покрай Мексиканския залив, беше, когато отидохме с момичетата в колежа. Помниш ли нашия дълъг уикенд през февруари? Седяхме на брега по пуловери и никак не ни пукаше.
– Да, как да забравя?
– Иначе семейството ми винаги е ходило на плаж в Джорджия.
– И при мен е така. Когато чуя думата “плаж”, мисля за плажовете на Джорджия. Излиза, че плажовете, които обичаме, са онези, където сме ходили като деца.
Седнах на пясъка.
– И така – казах, докато се отпусках назад, попивайки топлината на земята. – Помниш ли, когато Котън изнасяше онази лекция?
Посочих към чичо Котън, който вървеше с Бърди и Бабс.
– Чухме само края.
– Говореше за това, че всъщност не знаем как свършват нещата.
– Мисля, че в думите му има нещо повече, не само каквото чухме. Казваше се “Животът като история”… Сигурен съм, че хванахме само частта с въпросите.
– Мислиш, че животът е някаква история?
– Да, така мисля. А ти? – попита той.
– Понякога… да. Искам да кажа, ако гледам на живота си като на моята собствена история. Наистина, ако гледам на моя живот като на моята история, а не като играч в историята на някой друг, ако не съм просто “съпругата” в историята. Или просто “майката” в историята. Или просто “дъщерята” в историята…
– Но как можеш да не бъдеш? Ти си всички тези неща. Според мен можем да бъдем и двете. Да живеем собствената си история и да бъдем в историята на някой друг.
– И наистина не можеш да накараш друг човек да живее твоята история.
– Можеш да се опиташ. Ако наистина искаш да прекараш целия си живот в контролиране на другите, предполагам, че можеш да се опиташ.
Животът забави ход и аз разбрах – точно както отливът със сигурност разбира кога да отстъпи, – че за мен е време да си ида у дома и да напиша моята собствена следваща глава. Или поне следващата страница.
– Мисля – измърморих тихо и със затворени очи, – че можеш само да напишеш следващата страница.
– Да. Понякога само това можеш да направиш. Или дори просто следващото изречение. – Отмахна косата от челото ми. – Смяташ ли, че Лятната къща променя твоята история?
– Да. – Очертах кръг в пясъка, завъртайки пръста си в спирала към центъра му. – Може би слуховете са верни.
Бабс, чичо Когън и Бърди толкова се бяха отдалечили по плажа, че изглеждаха като деца на фона на скалите около брега. Хъч се вгледа в мен за миг, после стана и ми протегна ръка да ме изправи.
– Седни – казах. – Къде отиваш?
– Не мога да го направя. Не мога да се изгубя отново.
– Какво искаш да кажеш?
– Винаги го правеше. Казваше: “Какво искаш да кажеш?”, когато не желаеше да отговориш.
Гласът му се променяше, но още не можех да кажа как.
– Понеже не знам какво искаш да кажа. Не знам какво… имаш предвид всъщност.
Надигнах се, отмахнах косата от лицето си, вече не усещах замайване.
– Искам да кажа, това ние… е прекадено лесно. Бих могъл да се изгубя в нас зле. И искам, но няма да го направя.
– О, не това се… опитвах да направя. Не това…
– Знам, че не се опитваш да направиш това. Няма значение какво се опитвахме и не се опитвахме да направим, наистина. Важното е какво се случва. Никога не бих могъл да се оставя отново да се загубя в това.