– Съжалявам, Хъч. Не се опитвах да започна отново каквото и да било… Просто ми харесва да съм близо до теб. Чувството, което имам, когато съм с теб.
Потънах в себе си, разстроена.
– Знам.
– Когато си тръгна от партито на Бърди онази вечер, мислех как ти си това огледало за мен, този човек, който ми показва коя съм… истинската аз, която наистина харесвах. Ти си повече от това, разбира се. Но и това.
– Просто има някои хора, които могат да бъдат единствено тези, които са в твоя живот. Никой друг не може да бъде този човек. Това си ти. Но просто имах нужда да кажа колко лесно би било да съсипем всичко. И искам да внимавам относно това. Разбираш, нали?
– И аз. И аз не искам да унищожа каквото и да било. – Замълчах. – Да, разбирам.
Хъч отново седна до мен и една стара рана заболя в сърцето ми.
Когато се върнахме у дома, дойде време за довиждане и Бърди влезе заедно с Бабс в къщата, за да ѝ я покаже отвътре. Хъч ме изпрати до вратата и останахме за дълъг момент един срещу друг, преди той да заговори.
– Много ти благодаря, че ми помогна с подготовката на изложбата.
– Можеше да го направиш без мен.
Той се усмихна и опря чело в моето, прошепвайки думи, които погъделичкаха кожата ми.
– Но не исках да го направя без теб.
– Утре се прибирам у дома – казах със затворени очи, все едно така щях да се скрия от истината.
– Е, надявам се да дойдеш на откриването на изложбата през пролетта.
– Разбира се.
Отворих очи, за да погледна в неговите.
– Окей. Чао.
– Чао.
Тогава той ме целуна нежно. Останахме така, кожата ни намираше познатите си места. Той отстъпи и ме пусна, но аз не бях готова да го пусна да си отиде. Дръпнах го към себе си и положих глава на гърдите му. Залюляхме се напред-назад, все едно цикадите бяха оркестър, сякаш водата бе музика в далечината. Тогава той отстъпи и ме погали по бузата.
– Ели… – Гласът му беше по-топъл от въздуха, по-влажен от остатъците от дъжда. – Беше хубава целувка за довиждане, но беше довиждане.
И си отиде.
Да, разбирах – когато съсипеш едно приятелство, когато унищожиш едно сърце, не можеш да се върнеш, сякаш вредата изобщо не е била нанесена. Бях казала “съжалявам”, но дори тази дума не бе достатъчна. Понякога няма никакви думи, които да са достатъчни, за да излекуват разбитото.
Докато се готвех за лягане, изтощена повече духом, отколкото физически, знаех, че е време да се върна у дома. При Ръсти.
Първия път, когато Ръсти ми каза, че ме обича, бяхме в колата му, отивахме към дома на неговите родители за вечеря. Спряхме на един светофар и аз събрах нахалство да го попитам за бившата му приятелка.
– И така, наистина – запитах, – каква е разликата между Оливия и мен?
Той се обърна към мен, положил леко и небрежно ръка на волана.
– Разликата е, че не я обичах.
Тогава ми отправи очарователната си усмивка и отмести поглед от мен към пътя – път, който щеше да ни отведе при родителите му и при едно съвместно бъдеще.
Знаех, че не е точно същото, като да каже “обичам те”, но тогава ми беше достатъчно.
По време на връзката ни той полека ми разкриваше чувствата си.
Живеех в едностаен апартамент в Бъкхед. Беше стара, мъничка сграда, вътре духаше отвсякъде, но само това можех да си позволя със заплатата си от музея, докато усвоявах историята на изкуството, ровейки се в документи и разни други неща. Страстта към работата ми беше по-важна от страстта към по-висока заплата, което Ръсти не разбираше.
Бях боядисала стените в сметаненобяло и бях окачила поставени в рамка репродукции и пощенски картички, представляващи известни произведения на изкуството. Бях преровила битпазарите и магазините за антики в търсене на красиви завивки и тънки пердета. Бях намерила разнокалибрени чинии и купи и бях отказала предложението на мама да взема неизползвани семейни сервизи. Разточителството ми бяха възглавниците. Харесваше ми на леглото ми да има цял куп възглавници.
Един февруари паднах жертва на нещо, което се хвалех, че никога не съм пипвала – грип. Усещах тялото си завладяно, не мое, сякаш някак си бях дала позволение на нещо да се настани в мен, докато треперех и се чувствах зле. Времето тръгна в странно измерение, понякога се движеше твърде бавно, а после часовете ми се губеха в някакъв замъглен спомен за сън и ярки сънища за вода, лед и огън.
Ръсти дойде при мен посред това объркване. Влезе в стаята ми и аз се претърколих, за да го видя, благодарна за присъствието му по такъв начин, както никога досега. Той приседна на леглото ми, положи студената си ръка на челото ми и го притисна леко. Гласът му беше мек.