– О, горкичката. Гориш. Ще ти донеса ад вил[23] и ще ти дам да хапнеш малко супа. Майка ти я праща.
Опитах да се надигна, но стаята се завъртя, все едно бях на свръхскоростна въртележка. Отпуснах се на възглавниците.
– О, Ръсти, толкова си мил. Виж, тази картина мърда.
Картината на Матис “Цветя в кана” на отсрещната стена потъна в мъгла от цветове и бъркотия като в калейдоскоп.
Той се засмя.
– Някой ден ще ти купя истински картини, не постери. – Отмести косата ми и ме целуна по бузата. – И ще ти донеса любимите ти сладки, онези целувчените.
Засмях се и от това ми стана добре.
– Глупчо- – промълвих. – Обичам мадлени, не целувки.
– Не можеш да обвиняваш човека, че поне се опитва, нали?
– Обичам те – изрекох и се търкулнах, за да положа глава на скута му. – След малко ще изям супата. Просто имам нужда да поспя.
Той намести главата ми пак на възглавницата. Изстенах.
– Не си отивай.
– Няма – успокои ме той.
След малко се върна с чаша ледена вода и два адвила. Взех хапчетата и изпих студената вода, благословено студена. Отпуснах се отново на възглавниците и той се вмъкна в леглото до мен и положи главата ми на рамото си.
Когато се събудих, температурата ми беше спаднала и лежах на рамото на Ръсти. Той спеше и аз останах да го гледам дълго, много дълго. Проучвах тялото си и излекуването му, докато гледах неговото лице и се чудех как съм такава късметлийка да имам този мъж, който ме обича.
Просто мен. И само мен.
Двайсет и две
Ароматът на дома ми беше познат и роден – моят. Сякаш ме е нямало само трийсет секунди. Нищо не се бе изменило, но бях наясно, че всичко се е променило необратимо. Влязох в банята си, пуснах дрехите си на пода и влязох под душа. Пуснах водата и задържах длан под струята, докато не стана гореща. Затворих очи и позволих на водата да бие по гърба ми, по бедрата ми. После отидох в моето светилище – в моето таванско ателие, – където, вместо да рисувам, затърсих думи, каквито и да било думи, за да кажа на Ръсти, че не знам как да го обичам. Просто беше свършило. Всичко като че ли беше свършило.
Стъпките му се изкачиха по задното стълбище и аз се обърнах, за да го наблюдавам как влиза в ателието ми.
Той се усмихна.
– Наистина си у дома, нали?
– Да, така е.
– Искаш ли да поговорим?
Облегнах се на старото бюро и скръстих ръце на гърдите си.
– Искам. Наистина искам да говорим.
Той се приближи към мен и вдигна дясната ми ръка към устните си.
– Отвори ли подаръка, който ти купих?
Кимнах.
– И?
– Красиво е, Ръсти. Удивително.
– Къде е?
– Долу. В спалнята ни.
Лицето му посърна в мига, когато със сърцето ми стана същото. Това беше съпругът ми. Той продължи:
– Това просто… не е дом без теб. Моля те, кажи ми, че си дошла, за да останеш. Моля те.
Сълзи изпълниха очите му и той седна на един овехтял стол, отпуснал глава в дланите си.
– О, Ръсти. Не мисля…
Той вдигна поглед и за първи път видях съпруга си да плаче.
– Умолявам те да ни дадеш просто още един шанс. Не можеш да вземеш такова решение след смъртта на майка си и след като дъщеря ни отива в колеж. Не можеш. Просто ми обещай, че ще ни дадеш още един шанс. Знам, че не съм съвършен, но ще идем да говорим с някого… можеш да избереш. Ще отидем на почивка някъде сами. Моля те, не си отивай.
Приказката се върна. Моят принц беше тук на белия си кон. Или така изглеждаше.
– Не знам каква да бъде следващата ми стъпка – промълвих.
Той вдигна поглед.
– Да започнем с нещо просто, окей? Обяд. Нека да обядваме навън и да поговорим. Само ние. Окей?
– Да, би било хубаво.
Той пусна най-милата си усмивка, но от нея се почувствах така, сякаш съм с вързани очи в заключен лабиринт – изпаднах в паника.
– О, добре. Наистина чудесно.
Той ме пое в ръцете си и аз му позволих да направи това, да ме прегръща.
***
Ръсти държеше ръката ми в колата, сякаш бяхме излезли на среща, все едно ме ухажваше. На лицето му грееше огромна усмивка и когато попитах къде отиваме, отвърна:
– Изненада.
Пътувахме към центъра на града, но преди да завием наляво за Пидмонт, разбрах къде отиваме.
– Ботаническите градини – изрекох.
Мелъди Гардо запя по радиото и сърцето ми се сви от болка. Той засили музиката.
– Песен на голямата Нора Джоунс. – И тогава се обърна към мен на червената светлина на светофара. – Довечера има джаз концерт. Исках да те изненадам. В багажника има кошница за пикник. Помислих, че навярно ще излезе хубава вечер.