– Чудесна идея – отвърнах, питайки се как не чува назъбените ръбове на страха във всяка изречена от мен дума.
Как не усеща потръпването на кожата ми, когато се дърпам от допира му? Не вижда ли как се е стегнало гърлото ми? Дали не съм станала толкова добра в имитирането на задоволство, толкова опитна в престореното удовлетворение, та той не разчита едно-едничко чувство?
Той подреждаше всичко за пикника на одеялото, а аз бях наблюдател: реех се над себе си и наблюдавах как тълпата се процежда в градините. Как бих могла да бъда на такова място и да не мисля за мама? Върховното постижение на живота ѝ беше президентството на Ботаническото дружество на Атланта. Ако ѝ бяха дали корона и знаме, щеше да ги носи всеки ден.
– Божичко, мама обожаваше това място – казах.
Ръсти забоде тирбушона в бутилката с вино и се засмя.
– Повече, отколкото обичаше повечето хора, струва ми се.
– И аз мисля така.
И виж ти, ето така става в брака – след години няма нужда да обясняваш за какво говориш, просто знаеш. Говориш кодирано и има разбиране, все едно сте две части от едно цяло и едното не може да бъде разбрано без другото.
Мислите ми бяха мрачни като мътна вода, вълнуваха се, променяха се, избистряха се и сетне отново помътняваха.
Нощта беше задушна, но от юг подухваше бриз, все едно вятърът от залива ме беше последвал в Атланта. Отпивахме от виното, слушайки музика. Приятели спираха да ни поздравят. Сърцето ми забави ход и ме обля просветление – била съм на сурово място, но всеки може да бъде, и със сигурност сме в състояние да превъзмогнем това. Каква цена би имало нещо, ако се откажем от него точно когато започне да става трудно? Бях сигурна, че мога да му кажа как се чувствам, но всичко отлетя като ято чапли, стреснати над водата.
Когато се върнахме у дома, Ръсти пусна телевизора, а аз се прибрах в спалнята да почета. Той влезе в стаята.
– Ели, какво мога да направя, за да помогна да се върнем към нормалното?
– Не искам да се връщам към нормалното.
Седяхме на ръба на леглото.
– Не знам какво искаш да се промени.
– Може би ще разберем в движение. Просто знам, че искам да бъде… по-добре.
– Малко е неопределено. Кажи едно нещо, което искаш да бъде по-добро – настоя той.
Затворих очи.
– Искам да говориш мило с мен. Дори когато си бесен… бъди мил. Противното ти държание отне нещо от мен.
Той хвана ръцете ми.
– Никога, никога не съм искал да бъда груб. Ти искаш ли да промениш нещо у себе си? Или само аз трябва да се променя?
Загледах го, без да оттоварям.
– Ели, обичам нашия живот. Просто го обичам. Тази празна къща беше най-лошото, което някога съм преживял.
– Не виждаш ли? Да обичаш живота ни не означава да обичаш мен.
– За какво говориш, по дяволите? – Той скочи и закрачи из стаята като животно, търсещо как да избяга. – Любовта не е чувство, Ели. Тя е ангажимент да останеш. Това е. Ако любовта беше чувство, всички щяхме да загазим. Чувствата идват и си отиват.
– Значи моите са си отишли.
Лицето му се превърна в десет лица – движещи се, беснеещи, успокояващи се…
Затаих дъх и останах така, докато можах.
– Съжалявам, Ръсти. Това беше подло.
– Нещо ти има.
– Може би ми има нещо, Ръсти. – Станах с лице към него. – Може би ми има нещо. Но как, по дяволите, ще разбереш, като не те интересува от какво се интересувам аз или какво искам, или от какво имам нужда… – Поех си дълбоко дъх, възползвайки се от шока му. – Интересува те само едно – да правя всички неща, които на теб са ти необходими, за да… улеснявам живота ти.
– Не е вярно. – Лицето му трепереше от думите. – Обичам те. Не искам никога да бъда без теб. Няма нужда да разбирам какво ти е отвътре или някакви си смахнати неща.
– Ами ако аз искам да те познавам по този начин?
– Няма нещо, което да не знаеш за мен.
– Има толкова неща, които не знам.
Той седна на ръба на леглото и ме притегли към себе си.
– Просто си разстроена, скъпа. Всичко това беше ужасно. Всичко това, което каза, не беше сериозно. Не беше. – Нежно ме положи назад и пъхна ръце под копринената ми блуза. Аз се дръпнах. Той се понадигна. – Знам, че напоследък ти беше трудно, но, Ели, моля те, обичай ме.
Погледнах съпруга си и разбрах, че ако не можех да го обичам сега, изобщо не бих могла да го обичам. Докоснах лицето му. Той се наведе и ме целуна силно. Вдигна блузата ми и откопча ленения ми панталон. Остана надвесен над мен за миг и се усмихна, после свали ризата и панталона си, преди да се пъхне в леглото. Движенията бяха познати – познавах ги повече от двайсет години – и тялото ми с лекота се пъхна в тях.