Дрехите се търкаляха пръснати на пода и телата ни се сливаха, докато Ръсти не свърши. Търкулна се на своята страна от леглото и се изтегна до мен, полагайки ръка на гърдите ми.
– Ти си всичко, което някога съм искал или от което съм имал нужда, Ели Калвин.
Обърнах се към него и ръката му падна на дюшека. Вдигнах завивките над телата ни.
– Толкова съм уморена.
Очите ми се затвориха.
Той целуна клепачите ми един по един и стана от леглото.
– Ти спи, скъпа. Ще погледам “Брейвс” по телевизията.
– Окей – отвърнах и се отпуснах на възглавницата.
Той угаси лампата и затвори вратата. Моята къща ме обгърна с топлината си, с всичко, което бях вложила в стаите и пространствата ѝ. Това, помислих аз, е мястото, където съм прекарала живота си на омъжена жена. Прекарала. Вложила. Знаех думите и какво означават.
Увих се в завивката и ми хрумна мисъл, толкова ярка и детайлна, колкото всяко венчелистче, което някога бях нарисувала: Не искам да живея тази история.
Може би Ръсти беше прав – сигурно ми има нещо, дълбоко и ужасно, ако не мога да го обичам. Спомних си за мама и как обичаше тя; за татко и как обичаше той; за Ръсти. И Хъч. И Бърди. Видях този пейзаж от различни видове любов – планини и долини, реки и езера, плажове, пустини и морета. И тогава чух Хъч да казва: Когато чуя думата плаж, мисля за плажовете на Джорджия. Излиза, че плажовете, които обичаме, са онези, където сме ходили като деца.
Бях се омъжила за пейзажа на моето детство – ясна география, където мама изтъкваше уместните крайъгълни камъни.
– О, Хъч – прошепнах.
Но отказвах да бъда тази жена – онази, която прекарва живота си в обичане на мъж, когото не може да има, в обичане на далечното минало повече от настоящето или бъдещето.
Запитах се дали изборът на родителите ми е дошъл у мен чрез неизречена ДНК – прошепнат избор, който душата ми е чула?
Избери сигурността, Ели. Избери сигурността. Тя е едно и също с любовта. Или достатъчно близо. Достатъчно близо.
***
Сънят ми тази нощ беше жив, все едно изобщо не беше сън, затова, когато се събудих, стресната и трепереща, се смаях, че съм в леглото.
Аз съм в задния двор, под най-голямото от магнолиевите ни дървета. Чинката, онази с нараненото крило, е над мен и гледа надолу, взира се в мен с тъмните си очи. Възхищавам се на красотата на деня, на извънредно ясното небе, на невероятно зелената трева и на огромните листа на земята. Изпълва ме радост. Опитвам се да пристъпя към най-големия лист, който някога съм виждала, очарована от размера и сенките му, когато осъзнавам, че краката ми не искат да се помръднат. Залепнала съм към земята. Поглеждам надолу, за да видя корените на магнолията, обвити около стъпалата ми, около краката ми; възлестата кора е усукана и оплетена стегнато и високо, чак до бедрата ми. Опитвам се да извикам, но не издавам никакъв звук. Клоните се протягат до небето, докато не стават част от облаците. Цветовете на магнолията са големи колкото човешки глави и птичката е изчезнала. Не мога да помръдна от мястото си. Корените се изкачват по-високо, към хълбоците ми, още по-високо. Навеждам се да ги сграбча, но ръцете ми са безполезни срещу твърдата кора. Сграбчвам краката си, въздуха, пищя в безгласен ужас.
Събудих се и цялата бях в ледена пот, краката ми бяха целите изподрани. Обвих ръце около коленете си, подгънах крака под себе си и тогава се обърнах към празната страна на леглото, облекчена, че Ръсти не е там. Сигурно е заспал, докато е гледал “Брейвс”.
Облекчението не беше чувството, което исках или от което имах нужда, но го имаше, клекнало върху сърцето ми, за да ми напомни за моята неспособност да обичам. Свих се на стегнат възел и затворих очи.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд Едингтън
Навечерието на Нова година, 1986 г.
На четирийсет и шест години
Беше невероятна година на финансов успех. Атланта расте като репутация и размери точно както Редмънд в работата си и аз в моите доброволчески задължения. Мисля, че най-накрая накарах Ели да осъзнае колко логичен избор е бракът ѝ с Ръсти. През целия ѝ живот съм се опитвала да я накарам да разбере, че нейното сърце не може да взема случайни решения за живота ѝ, защото знам по-добре от всеки друг как такива решения създават проблеми.
Има някои неща, които контролираме в живота си, и любовта МОЖЕ да бъде едно от тях. Тя може да избере кого да обича и с кого да прекара живота си. Ако моите трудно научени уроци могат да направят добро на някого, това трябва да е Ели, и ето какво знам – сърцето е лъжливо, следователно човек трябва да прави избор логично и грижливо, не с чувство. Разбира се, ще бъде глупаво и безотговорно за нея да остане с онзи Хъчинсън от Алабама, който очевидно няма семейни перспективи за приличен живот. А Ръсти със своето семейство от Атланта, близко до нашето, със своите пари и репутация е много, много по-добър партньор за Ели, и вярвам, че съм помогнала да я накарам да разбере тази истина.