Само ако бях разбрала тези неща, когато бях на нейните години… само ако съм знаела, че любовта е непостоянна и глупава. Ангажирането и логиката правят дом, солиден и красив дом. Чудя се как е било възможно някога да мисля иначе. Поглеждам назад към момичето, което Го обичаше така, и ме е срам заради това момиче. Разбира се, тогава бяха просто хормони, просто чувства. Нищо повече. Нищо по-малко.
Двайсет и три
Сутринта настъпи заедно с модела, съшит през годините брак. Станах и се заех със “списъка” на нещата, които трябваше да се направят този ден. Избягвах ясното съзнание, че къщата изглежда като затвор, потискаща. Прегледах пощата и изгазих през гласовите съобщения и спешните молби, докато не дойде Сейди. Бяхме планирали обяд и посещение на гроба на мама. Всеки път, щом Хъч влезеше в ума ми (приблизително на всеки пет секунди), отблъсквах мисълта, което беше почти равностойно на бутане на камък нагоре по някакъв хълм. Но бях решена. Бях.
***
Със Сейди тъкмо се бяхме отдалечили от гроба на мама, където прясна пръст все още обграждаше външния ръб на правоъгълника, под който беше погребана.
Струваше ми се, че не мога да събера фактите – беше мъртва + беше в ковчег + беше погребана тук – в нещо, което да разбирам изцяло. Бях оставила свежа лилия отстрани на паметника ѝ. Сейди стоеше безмълвно с мен.
Двете тръгнахме към езерото, където лебеди плуваха като пластмасови орнаменти. Седнахме на пейка и посочих към тъмния дървен параклис на стотина метра от нас.
– Винаги съм забелязвала колко е красив този параклис, но никога не съм влизала.
– Да влезем – предложи Сейди. – Винаги съм се чудила как ли изглежда отвътре.
Чакълеста пътека водеше към сграда, където се надявах да има климатик. Потта се стичаше от всяко кътче на тялото ми. Гнетящата августовска горещина ме замайваше. Приближихме параклиса и разбрахме, че се провежда церемония.
– Ела, да видим какво става – каза Сейди.
Влязохме и не забелязахме нито електрически светлини, нито свещи. Нефът беше осветен единствено от следобедното слънце, вливащо се в помещението. Около едно въже се беше събрала тълпа, загледана към центъра, който не виждах. Плешив, усмихващ ре монах с жълта роба вървеше сред тълпата. Носеше табелка с име.
– Монаси? – запитах Сейди.
– Монах с табелка с име. Не бих помислила, че един монах ще носи подобно нещо. – Затисна уста с ръка, за да сподави смеха си. – Нека да разбера какво става. Сега се връщам.
В тълпата се отвори дупка и аз се придвижих напред – дъхът ми спря между вдишване и издишване. На маса, оградена с черно въже, имаше кръгла рисунка, произведение на изкуството с най-финия и сложен мотив, който някога съм виждала – мозайка от дребни плочки, инкрустирани в стъклената маса. Наведох се да погледна отблизо и разбрах, че мотивът е изработен от пясък. Символи и мотиви, които знаех, че имат свещено значение, завършваха кръга. Обърнах се към жената отдясно. Ръката ѝ лежеше на сърцето.
– Какво е това? – запитах.
Тя вдигна вежди.
– Тибетска пясъчна мандала.
– А?!
Пристъпих по-близо. Красотата на изкуството, мотив, който никога не бих могла да нарисувам с четка или молив, ме блъсна в сърцето като древна камбана. Мотивът се преплиташе сам в себе си, началото и краят не бяха ясни; започваше навсякъде, където спираше погледът, но всъщност никъде не свършваше.
Жената продължи:
– Те – монасите – дни наред го правят. Часове наред всеки ден, някак като медитация.
Погледнах някъде между пясъка и тази жена.
– Всеки тук би могъл просто да духне и то ще изчезне. Защо никой не го пази или нещо такова? Трябва само малко по-силен вятър. Един дъх.
– Точно така.
Сейди се промъкна при мен.
– Ще правят някаква церемония. Да се махаме ли?
– Не. – Посочих мотива. – Погледни това. Искам да кажа, наистина го погледни. Погледнеш ли го, няма да си в състояние да спреш да го гледаш. Няма начин да го видиш цялото. И тези монаси са го правили от пясък няколко дни досега.