Сейди се обърна и започнахме да гледаме мандалата, докато жената не помоли стоящите отпред да отстъпят и да направят място и на останалите, за да я видят. Ние отстъпихме и намерихме столове в параклиса отстрани. Прозорците се простираха от горе до долу в това свято място. Светлина се лееше в помещението, сякаш магнетично привлечена от мандалата в средата му.
– Бас държа, че всяко частица в нея означава нещо – казах.
– Да. – Тя посочи към група монаси, които се задаваха от предната врата. – Не мисля, че ще прекарват цели дни в създавне на нещо, което няма значение.
Монасите влязоха в шествие. Носеха жълти роби и жълти шапки с големи пера, които ми напомняха за преоблечените като римски войници пред Колизеума, предлагащи снимките си.
– Какво става?
Тя вдигна рамене.
Монахът с табелката с името си взе предния микрофон и на неправилен, но спокоен английски обясни мандалата: как е била направена в медитативно мълчание в изминалите четири дни; как пясъкът бил пропускан през метална фуния; как този модел имал външно, вътрешно и тайно значение; как неговото унищожаване символизирало нетрайността на всичко съществуващо; как пясъкът щял да бъде сметен и изсипан в реката за здраве.
– Унищожен? – прошепнах на Сейди.
– Може би ще го оставят да се извее лека-полека или нещо подобно.
Монасите стигнаха до предната врата на параклиса и тръгнаха по пътеката към олтара, откъдето всеки взе по един инструмент. Наредиха се пред мандалата и монахът в средата започна да издава нисък, бучащ звук в гърлото си, звук, който затрептя в целия параклис и в гърдите ми. По ръба на сърцето ми започна трептене, което тръгна навън. Другите монаси се присъединиха и в десетте минути, докато тананикаха и пееха, сърцето ми забави ударите си. Затворих очи, когато монасите започнаха да пеят някакъв свещен обет или благословия, на това място, където бях утихнала и спокойна.
Отекна силен гонг; сблъсък на чинели; камбана. Стреснах се и очите ми рязко се отвориха. Гърдите ми сякаш се разширяваха. Нещо, което звучеше като гайда, но не беше, започна натрапчивата си мелодия и ниските, дълбоки гласове преминаха в сладък напев, който приличаше по-скоро на приспивна песен.
Един монах се отдели от групата. Носеше звънец и обикаляше около мандалата, изпълвайки помещението със сладката нежност на подрънкването на едно-единствено звънче – съвършено търпение, простиращо се през времето и пространството.
Усмихвах се, когато монахът вдигна пръст, и разбрах какво ще направи; подскочих. Сейди сграбчи ръката ми.
– Ели – прошепна тя.
Погледнах към нея.
– Не – казах и направих половин стъпка, за да попреча на монаха да заличи онова, чието създаване беше отнело дни и медитация, и практика, и умение.
Нещо дълбоко интуитивно и пречупено у мен искаше да спре монаха, да не му позволи да смете пясъка, изкуството, свещената красота, която бяха създали. Не исках той да унищожи онова, за чието съществуване не бях и подозирала само допреди един час.
Лица се обърнаха към мен и аз се върнах в тялото си, в този параклис. Седнах. Бях наясно, че не мога да спра или да променя това, което щеше да стане. Монахът прокара показалец по пясъка от далечния ляв ъгъл към центъра. Раздели мандалата на шест парчета като торта и после с метличка смете всичко на купчинка в средата на масата. Другите монаси се приближиха към него и събраха пясъка в торбички, за да го раздадат на присъстващите “за излекуване”.
– Защо го правят? – попитах.
Жената до мен се обърна и се усмихна.
– Това олицетворява нетрайността на живота; на всичко. Освобождаване. Това е лекуваща церемония.
– Как може унищожаването на изкуството им да лекува?
Тя се усмихна и стана, поглеждайки към мен.
– Това е любимият ми мотив на мандала. Майката.
– Моля?
Станах и се обърнах с лице към нея.
Тя обясни смисъла на мандалата и символите от центъра към периферията, съдовете, как е замислено да поражда състрадание, излекуване и пречистване. Но аз не чувах думите, защото единствената дума, която отекваше в мен, беше “майка”. Обърнах се към Сейди, но я нямаше.
Огледах тълпата и излязох навън да глътна свеж въздух. Майката. Отменянето. Анулирането. Унищожаването. Освобождаването и излекуването.
Намерих каменна стена и седнах, загледана към отсрещния край на широката морава. Сейди мс намери, седна и ми подаде пластмасова торбичка с лъжичка пясък вътре.
– Взех ти – каза.
– Какво би трябвало да правя с това?
– Каквото искаш, предполагам.
Отидох сама до гроба на мама и безмълвно пръснах няколко песъчинки върху пръстта. Но вътре в себе си знаех – освобождавам се от очакванията и изискванията… Не от онези, които аз бях възлагала на нея, а от онези, които тя бе възлагала на мен. Пъхнах торбичката в чантата си, коленичих пред гроба ѝ и прошепнах: “Обичам те”.