***
Около обяд бях създала някакъв ред от хаоса у дома. С Ръсти стояхме в кухнята, отпивахме бяло вино, докато той наглеждаше пържолите на грила, а аз печах аспержи и оризът къкреше. Той ми разказваше за клиентите си, за асистента, който загубил документите, които му били необходими за една среща и как Синклер Морис бил обвинен за злоупотреба. Говореше за клюки, завоевания и общи приятели.
Отпуснах се в креслото в дневната. Поглеждах ту към камината с фалшивите цепеници и газовия стартер, ту към масленото изображение на ловна сцена в Англия – спорт, който съпругът ми не практикува, на място, където никога не сме били, – закачено над полицата на камината.
Искам да поговорим – казах.
Той седна до мен, пусна телевизора и отпи от уискито си.
– Хмм. Да, скъпа?
Но очите му не се отместваха от телевизора, докато сменяше каналите, за да намери най-накрая бейзболния мач.
– Как можеш да го правиш? Как можеш да се правиш, че не се издокарахме снощи?
Той се втренчи в мен, все едно говорех на някакъв друг език.
– Защо да пренасяме снощния спор в днешния ден като мъртво животно?
– Не е мъртво животно. Ти не чу и дума от това, което говорех.
– Напротив, чух, Ели. Защо просто не можеш да оставиш нещата така?
– Не искам да живея тази история – заявих.
Той натисна бутон на дистанционното и изключи звука, а мачът продължаваше на екрана.
– Да живееш история ли? Какво имаш предвид? – запита, но очите му блуждаеха по екрана.
– Искам да живея живот със сърце и душа, и възможности за избор, и характери, и красиви сцени. Не искам да живея в купчина факти. Идеални, хубаво подредени факти, като моите списъци.
– Не… разбирам.
Хванах ръката му. Господи, как исках той да разбере.
– Мама. – Поех си дъх. – Когато е започнала да пише в дневника си, е разказвала истории. А после нещата не са се развили по нейния начин и тя започнала да излага факти, започнала да говори само за конкретни обстоятелства. Това е то. Мисля, че когато започваме да разказваме факти вместо история… когато започнем да живеем за нещата и за вида им, затваряме сърцата си.
Ръсти неразбиращо изкриви лице.
– Борила се е със сърцето си и е изгубила. Аз не искам да направя това.
Поклатих глава.
Ръсти погледна към екрана; видя, че “Брейвс” губят.
– По дяволите – каза и натисна бутона за изключване. После погледна към мен. – Окей, значи се чувстваш така, сякаш си стигнала до някакво… разбиране?
– Да.
– Облекчен съм, че си намерила известно помирение. Щастлив съм. Просто искам да бъдем окей. Да приключим с всичко това – изрече и чух как леко заваля думите, което означаваше, че няколко пъти си е доливал уиски.
– Ръсти, чу ли ме какво казах? Не искам да живея тази история.
– Искаш да кажеш, тази на майка си, нали? Не тази – махна той към стаята.
– И двете.
Толкова исках той да се наведе напред с нещо, което да прилича на истинска емоция, нещо, което да звънне като душа. Исках да ми каже, че желае да бъде част от моята история и аз да бъда част от Неговата. Затаих дъх в очакване.
Ето, това беше Неговата възможност за избор.
– Нямам представа за какво говориш, да го вземат дяволите. Сериозно, Ели. История? Да не си откачила? Дневникът на майка ти да не те е побъркал? Искаш нова история ли? Тази не е ли достатъчно добра?
Прошепнах:
– Не съм казала, че не е достатъчно добра.
– Не можеш ли просто да бъдеш щастлива с каквото имаш и поради каквото го имаш? Не можеш ли да се огледаш наоколо и да видиш, че живееш прекрасна история, или каквото там искаш да го наречеш? Какво искаш? Вълшебна приказка ли? На мен ми се вижда, че вече си я получила.
– Не, разбери, това е. Точно това е – не искам вълшебна приказка.
Лицето му омекна и той се наведе напред.
– Ти си моята вълшебна приказка.
– Виждаш ли? – Изправих се. – Точно това ме подлудява. Това нещо, което не ми позволява да намеря сърцето ти.
– Какво е това нещо?
– Това, че вървиш напред-назад. Лош – после добър. Сърдит – после мил. Всичко на един дъх. Имаш два начина да контролираш разговора, да управляваш живота ни и мен – супермил или бесен. Вървиш между двете, докато не намериш онова, което ще овладее ситуацията..
– Нямам представа за какво говориш. Вече не те разбирам, Ели. Тревожа се.
– Наистина нямаш никаква представа, нали?
– Ето за какво нямам представа: Ели… обичаш ли ме?
Замълчах в отговор, а той остана да ме гледа ужасно дълго. Светът се разтягаше в чакане. Можех ли да го кажа? Знаех, че ако го направя, ще излъжа. Бих ли излъгала, за да спася един брак? За да спася един начин на живот?