Ръсти стана и изгълта уискито си.
– Хич не си давай труда да ми отговаряш. Вече ми е известно.
Грабна ключовете на колата си и изхвръкна през вратата, преди да си поема дъх.
Изтичах навън към гаража, но той вече даваше на заден ход и колата му тъкмо се измъкваше изпод повдигащата се гаражна врата. Фаровете бяха изключени. Автомобилът приличаше на черна дупка във въздуха, нещо тъмно и зловещо, което щеше да всмукне остатъка от нашия свят в това разярено място. Залъкатуши на заден ход към улицата, после се чу крясък на спирачки и той зави остро, за да се изравни с улицата, и потегли напред. Чу се рязко тупване под колелата му и нощта се изпълни със звуците на тъмнината – щурци, далечна сирена, бръмчене на климатик… И после гласът ми, викащ името му. Седнах на алеята, росата попиваше в полата ми.
Тогава видях откъде бе дошло тупването: една катерица лежеше сплескана и окървавена в края на алеята ни. Промъквайки се през дворовете посреднощ, животинчето не е имало как да знае, че колата ще потегли на заден ход. Откъде да знае за опасността в обичайния си сигурен мрак? Откъде всеки от нас да знае за опасността в нашия обичаен сигурен мрак?
Следващият шум беше изкънтяването на усукващ се метал, кошмарен писък, последван от тайнствена тишина, сякаш нощта затаи дъх заедно с мен.
Затичах се, набирайки 911 на мобилния си телефон. Трябваше да стигна само до следващата пресечка, преди да видя колата на Ръсти разплескана като боя по едно дърво. Той се измъкна от шофьорското място и аз хукнах към него; не усещах клоните, които дращеха лицето ми, или счупените стъкла, които режеха краката ми. Колата му беше забита в един бор, все едно беше израсла от стъблото като придатък.
Той крещеше в нощта.
– Мамка му! Мамка му!
Дясната му ръка висеше под странен ъгъл, което ме замая. Двамата стояхме посред улицата в предградието, сирените наближаваха и кръв капеше от срязаната буза на Ръсти.
– Повикала си полицията?
Той се опита да вдигне ръка и изпъшка, прибра я към гърдите си.
– Разбира се. Божичко, имаш нужда от линейка. Той огледа улицата, където сред дърветата проблясваха червени светлини, все едно деца си играят на призраци в гробища. Сграбчи ръката ми.
– Трябва да кажеш, че ти си карала. Пил съм. Трябва да кажеш, че ти си карала.
– Ъ?
– Ели, слушай ме. Внимателно. Не съм пиян, но ще ме проверят и сигурно ще ме хванат. Просто кажи, че ти си карала. – Погледна към полицейската кола, която вече завиваше зад ъгъла. – Моля те, кажи, че ме разбираш.
– Разбира се, че те разбирам, Ръсти. Разбира се, че те разбирам.
***
Леглото в спешното беше забито срещу далечната стена. Очите на Ръсти бяха затворени, косата му беше сплъстена и влажна, прилепнала към черепа. Бледосинята нощница беше събрана и подвита под левия му крак.
Пресегнах се и освободих плата, после го дръпнах върху оголения му крак. Уязвим и изпонатъртен, изведнъж Ръсти ми заприлича на дете, не на мъж, от когото да се страхуваш. Положих ръка на челото му над превръзката; той изстена. Както тялото се лекува, така може би и ние бихме могли да се излекуваме.
Бях облекчена, че всичко е наред, само една счупена ръка и няколко ударени места. Сестрата влезе в стаята, когато Ръсти отвори очи.
– Така става. Знаеш, нали?
Говореше с дрезгав глас, почти без да мърда устни.
– Какво?
Бях откъсната в бързо, зашеметяващо движение от света, който току-що бях построила – света на излекуването.
– Точно това ти казвах още от самото начало – разрушаването на семейство унищожава неща, Ели. Ти го знаеш. Аз го знам.
– О, а аз мислех, че е само защото караше пиян. Но това е по моя вина?
– Разбира се, че е. – Ръсти затвори очи. – Моля ти се, можеш ли да излезеш, за да се облека и да се махаме оттук?
Излязох от стаята, докато последните и най-крехки кости на брака ни се чупеха вътре в мен.
***
Откъс от неизпратено писмо,
намерено в дневника на Лилиан Ашфорд Едингтън
ПОСЛЕДНОТО ЛЮБОВНО ПИСМО
Вече не мога да понасям липсата ти; тя е като тежест в костите ми, която ме дърпа надолу, пречи ми да живея живота, който съм сигурна, че е било предопределено да живея. Желанието и липсата са зашити в душата ми с тъпа игла, бодове жажда, която боли в най-вътрешните части от мен. Как едно момиче може да живее с това? Как да продължи с тази болка?