Бях напълно подготвена да боли, но не по този начин. Не, определено не по този начин…
Двайсет и четири
Дълбоки гласове, идващи от кухнята, ме объркваха; аромат на кафе и схванат врат. Тогава се събудих съвсем – бях спала на стола в зимната си градина. Мобилният ми телефон иззвъня на масичката отстрани и аз посегнах, но го изпуснах на застлания с плочки под.
– Ало… – Гласът ми трепна.
– Ели.
Неговият глас. Гласът на Хъч.
– О, ти – изрекох, надигнах се и разтърках очи. Сърцето ми подскочи възхитено. Още веднъж ми напомни какво съкровище е той.
– Не биваше да се обаждам. Знам.
– Радвам се, че се обади.
Погледнах часовника, за да се ориентирам за времето, деня и пространството. Десет часът. Моята зимна градина.
– Просто исках да разбера как си; да се уверя, че си окей.
– Къде си?
Звън на метал в метал.
– В моята кухня.
– Сега не мога да говоря, Хъч. Аз…
– Разбирам.
– Мога ли да те видя? – попитах.
– Не.
Отпуснах глава в длани, сърцето ми прескочи.
– Окей. Тогава защо се обаждаш?
– Не съм сигурен. – Замълча, шум от микровълнова фурна или кафе машина се чу в далечината. – Струваше ми се, че имаш неприятности или… Не съм сигурен. Но сега, като ти чух гласа…
– Неприятности.
– Нямаш, нали?
– Предполагам, това зависи от твоето определение. – Вдигнах поглед и забелязах татко да се взира в зимната градина, да ме наблюдава, все едно съм на дванайсет години и съм си счупила ръката. Съчувствие забулваше лицето му. – Трябва да вървя.
Затворих и се изправих пред татко.
– Калинчице, окей ли си?
– Така мисля.
Ръсти се приближи иззад татко.
– Тя е много добре.
Татко взе ръката ми.
– Ръсти се обади тази сутрин да ми каже за катастрофата. Брат ми също идва. И без това имаше намерение да дойде на гости, така че…
– Чичо Котън идва?
Излязох от зимната градина. Ръсти ме хвана над лакътя.
– Къде отиваш?
– Кафе – посочих към кухнята.
Татко ме последва.
– Сериозно, окей ли си?
– Разбира се.
В кухнята отворих шкафа и извадих чаша с надпис “Най-добрата майка на света”. Беше подарък за Деня на майката преди години. Лил я беше направила в часа по изкуства. Напълних я с горещо кафе.
– Толкова е странно как изобщо не си пострадала. Слава Богу.
Гласът на татко се препъна на думата пострадала, сякаш се бе препънал в счупен камък.
Ръсти се изкашля.
– Виж, влекачът вече откара колата. Погрижих се.
– Не съм пострадала – казах на татко, – защото не карах аз.
– Какво?! Не разбирам.
Местеше поглед между мен и Ръсти, сякаш играеше пинг-понг с очи.
– Казах на полицията, че съм карала, защото Ръсти беше пил.
– Това е абсурдно – възкликна татко.
Ръсти издаде звук, който донякъде приличаше на смях, но изобщо не беше.
– Абсурдно ли? Значи предпочиташ да ми платиш гаранцията за това, че съм карал пиян, вместо да стоиш тук, в кухнята, и да пиеш кафе?
– Предпочитам да не беше карал – изрече татко.
Ръсти огледа стаята и като не откри съюзник, каза:
– Отивам в офиса да взема едни папки. Няма нужда да се обяснявам. Това е моят дом. Връщам се след трийсет минути.
Остави чашата си на плота и излезе, без да каже нищо повече, но думите му бяха изпълнили кухнята, без да оставят място за въздух.
С татко останахме безмълвни, докато не предложих:
– Да идем навън да седнем на двора.
Татко положи ръка на рамото ми.
– Донесох кутията с разкази, за която ме питаше.
Намерих ги на тавана, до коледната украса. Търсих ги навсякъде. – Потупа синята пластмасова кутия, която не бях забелязала, че стои на плота ми. – Майка ти пазеше всичко, което си писала. Знаеше ли?
Аз кимнах.
– Знаех. Просто не можах да го намеря.
– Има етикет “Разказите на Ели”. Нали знаеш, майка ти слагаше етикети и организираше всичко, от дрехите до снимките си. Изненадан съм, че не напъха в кутии и не надписа бельото ми. – Засмя се и поклати глава. – Във всеки случай, ето ти ги, за теб са. Ще ида до железарията да взема някои инструменти, трябват ми, за да поправя задната ви ограда. Виждам, че е зейнала в най-десния ъгъл. Връщам се след малко.
Прегърнах го.
– Благодаря, татко.
Излязох в задния двор, зарових се в кутията с разкази и рисунки от детството си. После вдигнах лице към слънцето, знаейки, че това е денят, когато ще напусна Ръсти Калвин. Ако страхът и спокойствието могат да живеят заедно в хармония, това ставаше в този момент.
Вратата се хлопна и аз се обърнах, очаквайки Ръсти, но съгледах чичо Котън. Скочих и го прегърнах.