– Какво правиш тук?
– Е, и без това смятах да дойда да видя баща ти, и когато той се обади снощи и ми каза за инцидента с теб, реших, че сега е удобният момент.
Хванах ръката му и я стиснах.
– Много ти благодаря, но наистина… не беше инцидент с мен.
Той кимна.
– Знам. Баща ти току-що ми се обади.
– Седни – поканих го и посочих към другия стол.
Седяхме с лице към двора и утринта.
– Трудна нощ? – попита ме.
– Много.
Той посочи към кутията.
– Какво е това?
– Детски рисунки и разни писаници. – Вдигнах капака и разрових разказите, смеейки се на кривия си почерк и ужасните рисунки. Подадох един разказ на Котън. – Моят шедьовър. Казва се “Моят живот”. Писах го, като бях на десет години. Предполагам, смятала съм, че животът ми е бил достоен за пълно описване по онова време.
Той го взе от мен.
– Толкова е мило.
Тогава намерих “Новата Пепеляшка” и отгърнах страницата.
– Към това имаше рисунка и мама я е държала в дневника си. Нямам представа защо… но това е разказът, който върви с нея.
– Прочети го – каза той.
– Няма начин. Няма да чета ръкописен разказ от деветгодишно дете пред един романист.
– Моля те – настоя той. – Винаги аз чета и никога на мен не ми четат.
Усмихна ми се и не можах да устоя.
– – “Новата Пепеляшка” – изрекох с прекадено висок глас, а после го сниших до шепот. – “Написано от Ели Едингтън, на девет години. Едно време в красив замък живяла принцеса. Замъкът бил направен от камък. Бръшлян се катерел по стените, за да не се виждат пукнатините. Принцесата живеела в стая с изглед към градините и фонтаните. Тя обичала майка си, кралицата, която също я обичала. Тогава, в един много ужасен ден, кралицата умряла и принцесата останала сама. Имало крал и той бил мил и добър, но все го нямало, водел войни и превземал кралства.
Принцесата била тъжна и самотна и мислела, че сърцето ѝ ще се пръсне на десет милиона парчета. Вървяла през градините и кимала за поздрав към придворните и шутовете, но не помнела как да се усмихва и се връщала в стаята си, за да гледа през прозореца и да си спомня за своята добра и красива майка.
В един вълшебен ден кралят довел у дома нова майка. Сърцето на принцесата подскочило с надежда. Но тогава се случило нещо ужасно – кралицата погледнала през прозореца към принцесата и принцесата видяла злите очи на кралицата.
Кралят пак отишъл на война и кралицата превзела замъка. Да има такава майка било по-лошо, отколкото изобщо да няма майка.
Принцесата намерила много места в замъка, където да избяга. Един ден се скрила в библиотеката и прочела историята на Пепеляшка, на принцесата, която метяла пепелта и спяла в мазето. Тази принцеса Пепеляшка чакала и чакала да се появи принцът със стъклената пантофка и да я отведе, защото е красива. Да я качи на белия си кон и да я отведе далеч, за да живее в по-хубав замък, далеч от жестоката кралица.
Дълго принцесата прекарвала дните си в очакване на своя принц. Правела всичко, което правят принце-
сите – ходела на балове и вечеряла на дългата маса за вечеря, и прегръщала селяни. Правела всичко, което трябвало да прави, включително да бъде мила с жестоката кралица и да се прави, че е щастлива. Принцесата била красива, тиха и много добра, но принцът още не идвал.
Тогава един ден принцесата се събудила, приготвила хубавия си златен куфар и избягала в далечна земя, където нямало крале, кралици или принцове. Само наистина добри хора. И живяла дълго и щастливо.
Край.”
– Страхотно – обяви той.
– Да. Блестящ литературен талант на такава млада възраст.
Върнах разказа в кутията, после се настаних на стола си.
– Беше блестящо, Ели. Наистина. На тази възраст си прозряла нещо, което другите рядко виждат като възрастни.
– И какво е то?
– Че можем сами да спасим себе си.
Кимнах.
– Предполагам, в това съм вярвала тогава. Никога нямаше да повярвам, че мога да го кажа, но като спасяваш себе си, знаеш ли кое е най-голямото изкушение?
– Кое?
– Просто изобщо да не обичаш. – Наведох се към коленете си и погледнах тревата, където бях намерила лишената от полета си птичка. – Просто никога повече да не летиш.
– Понякога, когато душите ни са наранени, преставаме да обичаме, за да предпазим сърцата си. Всички си имат свой начин, но това не е твоят.
Кимнах и затворих очи. Облегнах глава назад на стола. Тогава думите му се промъкнаха през утринния въздух и в отворената ми душа с простия шепот на една истина.
Очите ми рязко се отвориха и аз скочих.
– Не мърдай. Имам нещо за теб.
– А?!
Влетях в къщата и грабнах дневника на мама. На връщане в двора се спънах в счупена плочка и едва не се приземих в скута на чичо Котън. Сграбчила парче хартия, протегнах ръка към него.