– Какво е това? – недоумяваше той.
– Писмо – отговорих. – Писмо, което мисля, че е било предназначено за теб.
Държах в ръка последното любовно писмо на мама. Предлагах го на Котън – точно както, представях си, тя някога му е предложила последното парче от сърцето си.
– Как разбра, Ели?
Гласът му идваше от друго десетилетие, от време, преди да бях съществувала, от време, когато би могло той да бе прочел това писмо, и може би, просто може би, никой от нас нямаше да стои тук, защото щеше да съществува друг свят.
– Не знаех допреди тази минута. Когато каза, че понякога решаваш да престанеш да обичаш, за да предпазиш собственото си сърце, разбрах. Това си направил. Това е направила мама, и само ти можеш да знаеш защо.
Той вдигна поглед.
– Никога не съм преставал да обичам, Ели. Нито веднъж.
Ръката ми още стоеше протегната, вятърът дърпаше писмото.
– Вземи го – настоях.
Той го взе.
– Искам да ми разкажеш за вас двамата с мама.
Замълчах, докато вихър от чувства минаваше по лицето му.
– Моля те – прошепнах.
Той се зае с една празна ваза в средата на масата, после отново срещна погледа ми.
– Не желая да нараня брат си. Никога. Настоявам той да не узнае за това. Не бива да научава.
– Затова ли все те нямаше? Затова ли никога не ни идваше на гости?
– Отчасти, сигурен съм. Животът ни отделно един от друг беше нещо съвсем друго. Просто животът ни много се различаваше, Ели. И майка ти не искаше да ме вижда. Всячески ме отбягваше. Мисля, че ме мразеше повече, отколкото би могла да понесе.
– Шегуваш ли се? Казал си ѝ, че никога не си я обичал наистина.
Спрях, подпрях лакти на масата и се наведох напред, за да прошепна:
– Ти първо.
Болка премина през лицето му в изражение, което не бих могла да нарека иначе освен измъчено, чертите му се опънаха, свиха се в себе си и се разпаднаха.
– Казах ѝ това, за да има щастлив живот с брат ми. Наговорих ѝ тези лъжи, за да може да продължи живота си и да бъде с брат ми. Никога не съм престанал да я обичам. Нито веднъж. – Пое си дъх и издиша следващите думи. – Наистина ли искаш да чуеш това?
– Повече, отколкото можеш да си представиш.
– Направих всичко, за да я убедя, че наистина я обичам. Помолих я да ме чака. Но тя не го направи. Спа с брат ми.
– Знам – казах.
– Е, можеш да си представиш как ми е било трудно да повярвам, че сърцето ѝ е разбито, нали?
– Но това е най-тъжната част – изрекох. – Мразиш я.!
– Не, обичах я. Виж, трудно е да чакаш. Наясно съм. Времето, докато чакаш, е време, когато тревогата унищожава всичко, в което вярваш. Очакването е времето, когато губиш вяра, когато се поддаваш на страха и чувстваш, че трябва да направиш нещо, каквото и да е, за да премахнеш болката. Ако тя просто беше почакала… Но може би е било прекалено много да искам това от нея. Доколкото я познавам, било е прекалено много да я моля да ме чака, докато съм в чужбина.
– Но ако вярваш достатъчно…
Той се загледа някъде, после отвърна на погледа ми, връщайки се към историята.
– Когато се върнах от Африка, тя дойде до ме види. Бях ѝ писал писма от Африка, докато не получих телеграма, че брат ми се е оженил за нея и имат дете. Бях се отказал от надеждите за нас двамата И ето, тя седеше пред мен, скръстила ръце в скута си, с петна от сълзи по лицето. Каза ми, че ме иска Но, разбира се, знаех за детето… – Спря и се взря в мен. – За теб. Знаех за теб и за брат ми.
– Да, за мен. – Замълчах. – Знаеш, че е прочела само първите ти няколко писма, нали?
Той кимна.
– Да, тя ми каза. Питах я и тя каза, че в началото – когато заминах – не е вярвала в мен, а когато повярвала… било прекадено късно. Прекалено късно.
– Прекалено късно да повярва. Божичко.
– Да – въздъхна той. – Така че чие сърце да разбиеш? На брат си или на любимата? Това бяха двете ми възможности за избор.
– Невъзможен избор – потвърдих.
– Избрах да опазя брат си. И до днес не знам кое е било правилно и кое – погрешно. Или дори дали има правилно и погрешно. Просто избрах. И тогава излъгах. Тя трябваше да се прибере у дома при брат ми. И тя се прибра.
– Ох… тези решения – изрекох. – Решенията, които вземаме, когато сме съкрушени.
Сега той вдигна поглед към мен.
– Точно така. Това, че сме съкрушени, не е нещо ново, но всички трябва да решаваме какво да правим с него.
– Ти си излъгал.
– За да я защитя. За да защитя брат си. Исках да освободя сърцето ѝ, за да отиде при него.
– Тя цял живот се е мъчила да убеждава себе си да не те обича.