– Не мисля, че това е възможно – изрече той. – Не мисля, че можеш да убедиш себе си да не обичаш някого или да го обичаш.
– Да – съгласих се. – Наясно съм.
– Ели, обичам теб и семейството ти, но не желая никога повече да говорим за това, окей? Искам да продължим да имаме хубавите отношения, които започнахме това лято… Не желая никога повече да говорим за това. Окей?
– Окей.
– И баща ти не бива да узнава.
– Съгласна съм.
– Беше много, много отдавна.
– За нея не е било. Никога не е било много отдавна за нея… Било е винаги с нея.
– Защо това е толкова важно за теб? Беше непреклонна в търсенето… Защо?
– Мисля, че до този миг не знаех защо. – Хванах ръката му. – Мисля, че с майка си съм видяла как силната мъка може да определи целия ти живот. Тя може да стане това, което си, вместо да е нещо, което ти се е случило. А аз не искам това. Държа да разбера как да преодолея мъката, или поне да я нося в живота си с любов и изобретателност. да познавам цялата ѝ история, да узная цялата истина – това ми се струваше единственият начин да го разбера.
– Понякога цялата истина е по-болезнена от лъжата – каза той.
– Знам. – Прегърнах го. – Благодаря, чичо Котън. Благодаря ти, че сподели това с мен. Съжалявам, много съжалявам, ако ти е причинило болка.
– Ти си чудо – каза той и ме целуна по бузата.
Това беше последният път, когато говорихме с чичо за това. Той отиде да помогне на татко да поправи оградата, а аз останах да седя сама на масата и да мисля какво е общото за всички хора – силната мъка. И в мисли за различното – как всяка душа се справя със силната мъка. За мама справянето е било да затвори сърцето си. За Котън – творчество и живот чрез писане.
Тук ме намери Ръсти – неподвижна на задната веранда, със студеното кафе до мен, с “Новата Пепеляшка”, захлупена на скута ми. Погледна ме.
– Какво правиш?
– Говорех с Котън – отвърнах и прокарах пръст по ръбовете на разказа.
– Не, имам предвид защо седиш тук сега?
Гласът му беше накъсан и неравен, сякаш не искаше да хаби нито сричка повече. Посочих към двора, към магнолията вдясно от мен.
– Помниш ли онова птиче, Ръсти? Чинката, която се блъсна в прозореца в деня, когато мама почина?
– Разбира се – каза той.
– Нямаш представа колко исках да отлети.
– Да, мисля, че наистина имам представа. – Стовари гипсираната си ръка върху железния стол, безполезно движение, което само го накара да трепне. – Мисля, че имам. Но няма да се махна, Ели. Ако това искаш да направя – Няма да Се Махна.
– Знам – казах.
И така, въпреки всичките речи, които бях планирала, всичките думи, които исках да обвия около причините да се махна, сега не беше останало нищо, което да кажа.
***
Откъс от дневника на Лилиан Ашфорд Едингтън
Навечерието на Нова година, 2010 г.
На седемдесет години
Тази година съм уморена и моят ангел хранител май вече не ме слуша.
Това е годината, в която се усещам по-стара; не знам защо или как, но просто е така. Утаена умора, която ме кара да искам да не пиша нищо тази година. Но има още толкова неща, които искам да направя и да видя, и разбрах, ме ако се уморя да искам, всичко това ще престане.
Най-доброто в изминалата година беше месецът, който прекарах с Лил и Ели в Сейнт Саймънс. Те си взеха един месец почивка това лято, преди Лил да отиде в колежа, и го прекарахме на брега. Трябва да има какво да кажа за това, че беше толкова хубаво, но не знам как да го изрека. Това, че беше прекрасно, не дойде от нещата, които правехме или не правехме, или от нещо, което видяхме или не видяхме. Беше…най-хубавата част от моята година. Моето благотворително начинание спечели наградата на “Атланта Конститюшън Филантропи “.
Най-лошото в отминалата година беше наводнението. Рекордните валежи наводниха задния ни двор и сутерена, съсипаха снимки от години и години от живота ни. Трябваше да съм наясно и да ги държа на тавана или в онези специални кутии за архиви, каквито виждам, че има сега, но чаках прекалено дълго и те са съсипани. Толкова много спомени в тези кутии със снимки и изчезнаха – не спомените, а снимките от тях. Понякога си мисля как следващото поколение ще разполага единствено с това. Те не могат да имат моите спомени. Лил и Ели не могат да знаят онова, което аз знам. Но могат поне да разполагат със снимките. Някои са запазени – само тези в кутиите на горния етаж. Това разби сърцето ми.
Мисля, не ще завърша това рано тази вечер.