Това ще бъде годината, когато ще се постарая отново да прекарам един месец с Лил и Ели на брега; когато Редмънд ще спечели клубния шампионат по голф. Реших, че в крайна сметка искам да пътувам с “Куин Елизабет II ” до Англия.
Това е годината, когато Той ще разбере, че ме обича.
Двайсет и пет
След като Ръсти ми каза, че никога няма да се махне, приготвих колата си за по-малко от час и поех на четиричасовото пътуване до Бейсайд. Портата към алеята на Бърди беше затворена. Набрах кода и подкарах по чакълестата пътека към предната част на къщата за гости. Бях ѝ се обадила, за да кажа, че пристигам. Тя ми каза просто да вляза, сигурно още имам ключ. Разбира се, имах.
Лятната горещина най-накрая бе започнала да се отразява на листата и те вехнеха. Паркирах до къщата за гости, вечерната светлина падаше над моравата и залива. Пренесох с лекота куфара си през предната врата.
Светлините в къщата на Бърди пламваха една по една – кухнята, дневната, спалнята ѝ на горния етаж. Стоях на предната веранда на къщата за гости, наблюдавах и чаках. Когато лампите на задната веранда светнаха и една свещ затрептя, тръгнах през моравата. Намерих я да седи на люлеещия се стол и да ме чака, както знаех, че ще бъде.
Прегръдката ѝ изпълни сърцето ми и двете седнахме една срещу друга.
– Окей ли си, скъпа? – попита тя.
– Така мисля, да.
– Съжалявам за всичко, което преживя. Знам, че беше невероятно трудно лято за теб в много отношения.
– Госпожо Бърди – казах, – знам за Котън.
Бърди затвори очи.
Аз продължих:
– Той не ми го каза. Досетих се и поговорихме.
Тя отвори очи и кимна.
– Не беше моя работа да ти го казвам.
– Знам – успокоих я.
– Беше ужасно време, Ели, и беше преди теб. Майка ти много те обичаше.
– Напуснах Ръсти.
Трепнах.
– Съжалявам.
Тя се пресегна и хвана ръката ми.
– Още не разбирам всичко това, но знам, че трябваше да си ида.
– Сякаш някой може да разбере нещо в момента, когато го изживява.
– Може би няма изобщо да го разбера, но поне ще съм опитала, доколкото ми е възможно.
– Да, направи го. Опитай, доколкото ти е възможно, и може би в края на краищата ще го изживееш, докато все се опитваш да го разбереш.
– Като говорим за опитване и възможности… искам да те питам дали може да остана тук за малко. Ще плащам наем. Просто не мога да се прибера у дома. Знам, че е ужасно да го напусна, затова, моля те… не ме упреквай.
– Да те упреквам ли? Божичко, Ели! Щях да ти кажа колко си силна. Как ужасното нещо понякога е единственото, което можем да направим, за да спасим душите си.
– Ох… това не беше мечтата ми, когато стоях пред олтара в бяла рокля.
– Мечта ли?
– Планове… Разводът не беше в плановете ми.
Тя се наведе напред и хвана ръцете ми.
– Сега вече не си ли наясно, че повечето неща в живота ни не са били в плановете ни?
Вдигнах поглед към нея.
– Може би тогава нещата се заплитат най-много – когато се опитваме да накараме нещо да върви според плановете ни, а е по-добре за него да не върви така.
Тя се усмихна, без да отговори.
– Но да, разбира се, може да останеш колкото искаш и колкото е необходимо. И не, не може да плащаш наем. Ще се справиш с това. Тук. Точно тук, в моята Лятна къща.
– Благодаря. Благодарна съм ти повече, отколкото мога да изразя.
Седяхме сред тишината на природата. Бризът угаси свещта, луната светеше ярко.
– Бърди, с Котън говорихме как всички сме преживявали голямо отчаяние. Всеки по различен начин. – Наведох се напред. – Когато съпругът ти е починал или когато нещо не е станало така, както си го искала… какво правеше с такова отчаяние? Какво правиш?
– Виж къде живея, Ели. Разказах ти, че в тази Лятна къща се случват разни неща. Сърца се отварят; разкрива се истина. Не знам защо. Мисля, че е така, защото сме в Залива на Светия Дух. Но не ми е потребно да знам защо… Просто знам.
– Как?
– Вместо плътно да затварям пропуканото пространство, аз позволявам на благодатта да запълни пукнатините.
Вдигнах лице към бриза, идващ от залива.
– Благодаря ти, че ми позволи да остана. Каква великолепна нощ.
– Въздухът е като коприна тази нощ. Гладък.
Гладък като коприна въздух. Бях чувала това и преди, сякаш глас от детството, който не може да бъде назован. Вятърът свиреше зад ъгъла на къщата, откована летва се удряше в кедровите дъски.
Празник.
Това бяха нотите и стиховете на Празника.
Скочих от стола.
– Идва Празник, нали?
– Вероятно. Никога не можеш да бъдеш сигурен; можеш само да чувстваш признаците. Не знаеш, докато не дойде наистина и свирките не запищят, и малките не започнат да крещят. Най-напред усещаш. После разбираш.