– Понякога – изрекох, чувствайки бриза и дълбоко разместване в тялото си – усещаш, преди да разбереш.
– Разбира се.
Първо усещането, после осъзнаването. А понякога – и очакването.
Целунах я по бузата.
– Благодаря, госпожо Бърди.
Излязох и се върнах в къщата за гости, за да се приготвя. Празник – когато всички дългове са опростени и ни се предлагат нови начала.
Докато чаках Празника, разстлах картона, който още беше на масата за хранене, и довърших това, кое-
то бях започнала – нейния график. Попълвах празните места, които сега разбирах. Тогава прочетох още веднъж последния запис в дневника на мама. Никога повече няма да чета дневника. Вече се освобождавам от нуждата да знам.
Не беше записала смъртта си. Кой би могъл? Имала е цели за следващата година, но единственото място, където бяха известни истинските желания на сърцето ѝ, беше тук, в живота, който беше писала.
Моят живот няма да мине в писани желания, а в дни, изживени пълноценно.
***
С ТОЗИ ЛУНЕН ЕЗИК
от Хафиз
Признай нещо:
На всеки, когото виждащ казваш “Обичай ме “
Разбира се, не го казваш на глас; иначе някой ще викне стражите.
И все пак, помисли за това, за огромния порив към близост,
Защо да не си този, който живее с пълна луна в погледа,
която винаги казва със своя сладък лунен език онова, което всеки копнее да чуе?
Двайсет и шест
СЛЕД ДЕВЕТ МЕСЕЦА
Смях и отделни високи гласове пунктират ромона на разговорите. Тълпата в Историческия център на Атланта се движи като единна маса покрай редицата снимки и информационни пана за всяка жена, станала Жена на годината между 1960 и 1969 година.
Хъч стои в дъното на залата, посреща спонсорите, стиска ръце и се усмихва с проклетата отваряща душата усмивка. Отдавнашната му приятелка Хилари стои до него, прегърнала го през кръста. Носи дълга права рокля от бледосиня коприна и усмивка, сякаш родена от червено червило и удовлетворение. Поне с десет години е по-млада от мен, и усещам, че едната ми ръка прикрива корема, а другата – бузата ми, сякаш се опитвам да скрия годините си с ръце.
Липсва ми. Със странна и отчаяна болка усещам липсата на Хъч О’Брайън.
Но съм наясно и за съществуването на някои неща, които няма как да бъдат поправени или излекувани. Простени – да. Излекувани – не. Виждам нуждата си от него като белег в сърцето, който нося, задето някога бях предпочела сигурността вместо любовта; задето бях предпочела завещано ми съвършенство пред онова, което знаеше собственото ми сърце.
Изминаха девет месеца, откакто напуснах Ръсти и започнах живот на половин ден в Бейсайд, Алабама. Днес дойдох в Атланта за откриването на експозицията “Жена на годината – 1960 – 1969”. Устроен е коктейл специално за спонсорите на Историческия център и семействата на почетените жени. С татко дойдохме заедно. Пътят между Бейсайд и Атланта стана познат пейзаж, също като задния двор от детството ми или нещо, което човек престава да забелязва, защото онова, което някога е било ново, е станало обикновено.
Не си върнах моминската фамилия; повече от половината си живот бях живяла като Ели Калвин, а това беше и името на дъщеря ми. В месеците, след като излязох от семейния ни дом, гневът, болката и безумието, които се надигаха от дълбините на брака ни по време на развода, бяха толкова ужасни, че много пъти почти щях да се откажа или да се предам заради самата болка, съдържаща се в напускането. Често си напомнях – напомнях и на Лил, – че нещата, които казваше Ръсти за мен и на мен, бяха от гняв, а не от действителна омраза. Тя не ми вярваше. Не бях сигурна, че и аз си вярвам.
Сега живея половината време във вилата на Бърди, а другата половина – в къщата от детството ми, заедно с татко. Започнах да преподавам рисуване на деца в едно ателие в Бейсайд, добавих и класове за възрастни, създавайки приятелства. Вярвам, че в живота става чудо, когато намериш хора, които се интересуват от онова, което интересува и теб, които искат каквото искаш и ти, а творчеството прави това – събира тези хора на едно място.
В началото на онези мрачни дни, точно преди развода, бях отишла при Хъч и макар да ме прие любезно, ми каза, че няма да бъде и не може да бъде използван като утешителна награда. Бях го целунала за довиждане и бях разбрала, че това е моята отплата и моето изкупление – да се науча да живея без Неговата любов.