Накрая коленичих пред заключеното долно чекмедже на вградената ѝ тоалетка. Официалните ѝ бални рокли, опаковани в дебели пластмасови калъфи, висяха като многоцветни скъпоценни камъни на магическата ѝ гривна – червено, синьо, яркооранжево. Държах ключа, който ми даде татко. Беше ми казал: “Това е ключът за заключеното чекмедже на майка ти. Моля те, погрижи се за всичко. Не мога да гледам и да пипам нещата ѝ. Моля те, би ли се заела с това?”. После беше отишъл да поиграе голф с Ръсти.
Търкалях ключа напред-назад в ръцете си. Исках да почувствам всичко и да бъда свързана с мига така, че да съумея да се насладя на тази окончателна и миниатюрна победа – възможността да отворя чекмеджето без нейно позволение. И все пак фактът, че държа ключа, не ме караше да се чувствам победителка. Не усещах нищо, все едно беше определена празнота.
Думите ѝ (някои от многото) отекваха в главата ми, сякаш тя ме наблюдаваше (може би наистина е така): Изпълниш ли някое желание, винаги губиш нещо.
Да.
Щифтовете в полираното дърво се размърдаха. Плъзнах пръст в пространството между чекмеджето и тоалетката и дръпнах. Вътре имаше само две неща – голяма кожена книга и гравирана автоматична писалка.
Заради размера помислих, че е библия. Почувствах се измамена. Извадих чекмеджето, плъзнах го в средата на стаята и вдигнах книгата. Беше тежка и старинна с топлата си тежина. Отстрани по сребърната автоматична писалка бяха гравирани келтски мотиви.
Кожата беше станала гладка от пипане, с малка вдлъбнатина в горния ляв ъгъл, изтрита до основа, сякаш мама е слагала там палеца си и го е движила напред-назад в продължение на много, много години. Книгата беше обвита с кожена лента, оплетена в канап и със син камък, вплетен във възела в края. Развързах лентата и отворих книгата по средата. Винаги правя така, когато избирам книга – скачам в средата, прочитам една страница, за да се опитам да открия дали думите в нея са съзвучни. Естествено, някои хора отварят началото, други – края. Ако трябваше да предположа, мама определено би отворила книгата на заключението – за да види как свършва, преди да се съгласи да я започне.
Никога не бях виждала тази кожена книга, която държах в ръце. След като се преместих в добре осветената спалня, седнах на лежанката в долния край на леглото на родителите си и оставих книгата да се отвори на скута ми. Почеркът на майка тичаше с черно мастило по безкрайните страници дебела кремава хартия. Бързо прелистих страниците. Тя пишеше с обратен наклон, който оставяше празно място горе вляво и долу вдясно.
– Какво е това? – измърморих на глас, когато пръстът ми мина по изречение в средата на случайно отгърната страница.
Крия се в тази къща тази вечер с разбито сърце. Ниша не съм знаела какво представлява всъщност “разбито ” или какво означава. Но това не е разбито чувство; то е празно чувство.
Сърцето ми замря като дъха, който задържам под вода, знаейки, че ако вдишам, ще умра. Тогава трепнах, вдигайки поглед, за да се вгледам в далечния край на стаята към мраморната камина, където над полицата висеше в рамка масленият портрет на майка в сватбената ѝ рокля. Обърнах на началната страница.
На моята скъпоценна внучка Лили с всичките тайни и сила, скрити в думите.
Лилиан Роуз Коулфелд, 31 декември 1962 г.
Беше дневник, кожен дневник, даден на майка ми от нейната баба, моята прабаба. Преброих обратно до 1952 година – мама е била на дванайсет години, когато е започнала този дневник.
Погледнах нататък и видях, че е писала само един път в годината – в навечерието на всяка Нова година. Зачетох първата страница:
Винаги съм знаела, че съм различна. Баба ми даде този дневник, защото и тя го знаеше – знае какво е чувството. Каза ми, че мога “да пиша “живота си тук. Каза, че в навечерието на всяка Нова година мога да напиша всичко, което искам за следващата си година.
Дванайсетгодишният почерк на майка ми беше неравен и със завъртулки, от време на време със сърчица вместо точките над, “i”-тата. Държах в ръцете си целия житейски път на моята майка, започнал на дванайсет години.
В задната част на дневника стояха събрани и други неща. Извадих ги нехайно, озадачено, сякаш бях получила позволение да газя сред звездите или да дишам под вода. Намерих рисунка, която бях направила на девет години; откъснато парче от писмо с нещо като стихотворение; плик, пожълтял и протрит, с адреса на майка; още едно писмо, вече с нейния почерк, сгънато и пъхнато в неизпратен и неадресиран плик.