Майк отваря очи и се взира в тавана.
— Не съм те забравил, захарче — произнася той отчетливо в празната стая. — Просто на тати му е трудно да си припомни всичко.
Тати.
Телефонът звъни. Майк скача, обръща се и протяга ръка към безжичната слушалка, пъхната в конзола на стената. Фанг надига глава, взира се сънливо.
— Ало.
— Ще умра в мир — задъхва се Джона. — Това не можеш да ми отнемеш, ясно ли е? Нито ти, нито полицията, нито журналистите. Стой настрана от мен или този път ще те пратя да изгниеш в затвора.
После прекъсва.
Майк дръпва рязко слушалката от ухото и се взира в нея, сякаш току-що ухапала го отровна змия. Започва да набира кода за обратна връзка, но спира.
Условията на пробацията са конкретни и точни: никакви контакти. Това включва и телефонните разговори. Ако позвъни на Джона, онзи ще се обади в полицията, а тя на свой ред ще се обърне към телефонната компания, която пък ще даде разпечатка на неговите обаждания. Няма никакво значение, че Джона е звъннал пръв. Той разполага с тази свобода, с това право. Майк — не.
Защо се обади Джона? Никога не го е правил.
Това не можеш да ми отнемеш.
Какво да му отнеме?
Телефонът звъни отново.
— Майк, обажда се Франсис.
Франсис Мерик, детективът по случая на Сара.
— Неприятно ми е, че те безпокоя по това време — продължава Мерик, — но трябва да дойдеш до „Роби Парк“.
Сърцето на Майк ще изскочи през гърлото.
— Какво става?
— Най-добре е да ти обясня, когато дойдеш тук.
12.
Патрулни коли блокират входа към Хълма. Самотен полицай е застанал по средата на „Ийст Дънстабъл Роуд“ и маха на участниците в оредялото нощно движение да не спират. Майк паркира камиончето край бордюра, отваря вратата, изскача навън и се устремява към полицая под завалелия на едри, тежки парцали сняг.
Полицаят се оказва Чарли Рипкин, партньорът на Бавния Ед.
— Мерик е на върха — съобщава Рип, като плъзва поглед встрани от Майк, покрай мигащите с бели и червени светлини патрулни коли, нагоре към прожекторите на Хълма. — Върви при него.
Близо до мястото, където Майк е оставил люляка тази сутрин, са забити четири колчета с опъната между тях жълта лента. Двама цивилни детективи стоят откъм вътрешната страна и си приказват, насочили погледи и лъчите на фенерчетата си към някакъв предмет зад лентата, скрит под пластмасово покривало.
Мерик изниква иззад снежната завеса с чадър в ръка. Както обикновено, черната му коса и мустаци са акуратно пригладени. Всеки път, когато го види, Майк не може да не извика в съзнанието си образа на този мъж такъв, какъвто често го вижда в църквата — набит, с подобна на круша глава, облечен в изгладени панталони в цвят каки и изрядна риза, който пристъпя по пътечката с кутия за пожертвования в ръка. Дори с висналия на кръста девет милиметров револвер той не загубва благия си вид.
— Да идем ей там — предлага Мерик и Майк го следва към мястото, където са застанали двамата детективи. Единият, нахлузил рекламна бейзболна шапка на „Ред Сокс“, смушква колегата си и двамата се разделят. Майк забелязва, че носят латексови ръкавици, което означава, че каквото и да има под покривалото, става дума за веществено доказателство.
Мерик застава над синьото покривало. Майк е застанал под чадъра на полицая, докато гледа как детективите хващат покривалото откъм двата края и внимателно изтърсват снега от него, преди да го отстранят.
Майк съзира розов оттенък и дъхът застива в гърлото му.
Детективите отстъпват назад и Майк усеща три чифта очи да забиват поглед в него.
Пръв проговаря Мерик:
— Искам да знам дали това тук принадлежи на дъщеря ти.
Розовото зимно яке на Сара е с вдигнат догоре цип.
Качулката е прегъната напред, двата ръкава са изпънати покрай дрехата. От единия стърчи парче дърво — на пръв поглед летва с размери пет на десет сантиметра.