Якето на дъщеря му е нахлузено върху кръст.
Що за дебелашка шега!
Много отдавна, през онези първи няколко седмици, докато полицията проучва Джона, и даже доста след като той се превръща в главен заподозрян, пощенската кутия на Майк пращи по ръбовете от анонимни писма, чиито автори твърдят, че знаят какво е станало със Сара. Някои са изпратени от затворници с тежки присъди, които се надяват да изтъргуват известна част от тях срещу някаква информация, но повечето са без подпис и съдържат пълни измишльотини, като изключим няколкото, които, поради останали непонятни за Майк причини, заявяват, че прилагат парченца от облеклото на Сара. Например от розовото яке.
Пълни глупости. Джес има навика да купува дрехите на Сара в комплекти по два. Тя е дете, което ги износва бързо. Резервният екип за сняг е изпратен в лабораторията на ФБР и оттам пристигат резултати от анализа: дрехата е изработена от фирма в Северна Каролина, наречена „Бизмаркет“, а розовият модел е сред най-популярните в каталога им й се продава на всеки ъгъл в целия Североизток.
И това сега е поредната шегичка — изява на нечие болно съзнание, на някой тъп задник, отегчен от собствения си живот, решил да го разнообрази, като се домъкне тук посред нощ и остави това нещо, нахлузено върху кръст.
Детективът с шапка на „Ред Сокс“ протяга ръка и отгръща качулката, за да види Майк етикета. Вторият детектив щраква електрическо фенерче.
Майк се навежда напред, бавно и несигурно, сякаш се страхува, че якето може да се хвърли към него и да го прегърне.
САРА СЪЛИВАН пише с големи черни букви върху белия етикет.
— Почеркът е на Джес — промълвява Майк. Спомня си отлично оня ден в кухнята, когато тя изписва с черен маркер името на Сара върху етикета на „Бизмаркет“. Този надпис откъм вътрешната страна на дрехата представлява подробност, която не е била публично достояние. — А джобът?
Детективът с бейзболната шапка хваща с два пръста ръба на левия джоб и го дръпва, за да покаже отпрана част от шева — друга подробност, която не е била съобщавана.
Майк не е подозирал, че сърцето му е способно да тупти с такава скорост.
„При Бъзи“ е отворено. Светлините греят и собственичката, Деби Далал, е улисана да подрежда опаковки с коледни сладки върху една от ъгловите лавици. Тя вдига поглед, когато вратата се отваря. Звънчето дрънва, а вътре влизат Мерик, който сгъва чадъра си, и Майк. Деби се изправя, а на лицето й се изписва уморена усмивка.
— Току-що сложих прясно кафе на масата — съобщава тя.
— Благодаря, задето оставихте отворено до толкова късно — отвръща Мерик, като изтърсва сняг от палтото си. — Високо оценяваме този жест.
— Няма проблем — отвръща жената, а Майк долавя съчувствено пламъче в очите й, преди да отклони поглед встрани.
Мястото за пиене на кафе представлява дълга маса по средата на заведението, точно срещу плота за бързи закуски и скарата. Майк си налива чаша кафе и си спомня, когато Деби пристига на сутринта след изчезването на Сара. Бурята бушува от няколко часа и Мерик използва „При Бъзи“ като импровизиран команден пункт за организиране на доброволците, които обикалят от врата на врата Белхам и Бостън, летищата на Логан, Ню Хампшир и Род Айланд. Те разнасят плакати с цветната снимка на Сара, нейната възраст, ръст, тегло — целият й едва шест и половина годишен живот, събран върху едничък лист хартия с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, в чийто горен край, точно над усмихнатото личице, се мъдри, отпечатана с ярки червени букви, думата ИЗЧЕЗНАЛА. Майк бе застанал точно на това място, налива се с кафе, за да остане буден, гледа през прозореца към хеликоптера, който е виснал над тях и обхожда с инфрачервени лъчи снежната покривка, за да улови топлинно излъчване от телцето на Сара, докато следовите кучета бродят между дърветата.
Майк се свира в едно от облечените в червена кожа сепарета край прозореца. От лицето му върху масата се стича вода. Грабва шепа салфетки и го подсушава.
Това просто не се случва. Якенцето на изчезналата му дъщеря не може да се появи просто така, посред нощ, след цели пет години. Върху кръст.
Мерик се разполага насреща му също с чаша кафе в ръце.
— Как е?
— Още не мога да осмисля дори част от това, което се случва — отвръща Майк. — Кой го откри?
— Деб. Един от хладилниците й се развалил около девет часа. Докато пристигне техникът и смени мотора на компресора, станало единайсет. Тръгнала към камионетката си, но забелязала паднал в снега човек и отишла да го вдигне. Решила, че е ранен, хукнала назад към върха на Хълма, влязла в камионетката и набрала 911.