Отец Джак се навежда, за да измъкне кърпа от сака си.
— Вие сте носили Сара на ръце — казва Майк. — Кръстихте я. Ял сте на масата ми.
— Какво очакваш да ти кажа, Майкъл? Че Джона е изчадие? Че ме е срам от онова, което стори Църквата? От това как пренебрегва и предава жертвите впоследствие? Знаеш много добре какво мисля за всичко, което се случи.
— За какво идва Джона при вас миналата седмица?
— Наясно си, че не мога да ти кажа.
Значи е било за изповед. И след като споделеното по време на изповед е под свещен печат, никаква съдебна заповед, никой полицай или съдия не могат да принудят отец Джак да си отвори устата.
Майк запраща цигарата по вятъра и приближава лице на сантиметри от свещеника.
— Обещавам, че каквото и да ми кажете, ще си остане между нас двамата.
Отец Джак поглежда към футболното поле.
— Насочете ме само — моли се Джак, — кажете къде да търся.
— Зная, че за теб това изпитание е непоносимо и болезнено. Опитай се да повярваш: Бог има специални планове за всеки един от нас. Ние може и да не ги проумяваме, може те да ни дразнят понякога, но Той има план за всекиго.
— Не сме в църква. Защо не ми кажете като на приятел?
— Всичко е вече в ръцете Божии. Съжалявам.
Майк усеща плътна влажна топка да расте в гърлото му.
— Там е цялата работа — промълвя той. — Не съм убеден, че наистина съжалявате.
Рей Пинкертън стои в кухнята и докато натиква съсредоточено униформената риза в синия панталон, казва:
— Съжалявам, но не мога. — Гласът му е мек, почти женствен, и никак не подхожда на твърдата, мускулеста маса на тялото. — Не и след седмицата, която се наложи Сами да изтърпи.
— Знам, че бе тежка за него — отвръща Майк. Той не се опитва да го будалка. Наблюдавал е лично неуморния тормоз, упражнен от телевизията над Сами Пинкертън през изминалата седмица. Репортерите са си направили бивак пред къщата му, рият около подготвителната гимназия „Свети Джон“ в Данвърс, снимат го, докато се мести от един кабинет в следващия, залепват се зад колата на баща му.
— Нищо не се е променило през тия пет години. Всичко, което Сами е видял онази, вечер го разказа на Мерик, а той го е казал на теб.
— Доколкото ми е известно — казва Майк.
Пинкертън пуска тази забележка покрай ушите си.
— Защо ти е да говориш с него сега, след толкова много време?
Вероятно защото иска да върне Сами към онова място, редом със Сара през онази вечер, и така да приближи може би самата нея до себе си. А може би, ако чуе разказа на Сами и погледне случилото се през неговите очи, това ще му внуши някоя нова мисъл или ще го насочи в ново направление.
— Не се мъча да ти създавам проблеми — казва Рей Пинкертън. — Спомням си, че искаше да говориш с него и преди, още в началото, и аз казах „не“. — Прекарва с въздишка длан по обръсната си глава. — Той вини себе си за случилото се, известно ли ти е това? През ония дни загуби съня си и престана да се храни. Водих го на терапевт и най-накрая успя да се справи, но при всичко, което се случва сега, страх ме е да не затъне отново.
— Няма страшно, тате.
Двамата се обръщат към Сами, застанал в антрето.
Сами не е вече дете, а шестнайсетгодишен младеж, много висок и много слаб, остриган до кожа и с фъндъци, които се мъчат да оформят козя брадичка. Като го вижда от толкова близо, Майк мислено се връща към онази сутрин, когато стоеше на Хълма и се питаше как ли би изглеждала Сара сега, и разбира, че тя спокойно би могла да мине още днес покрай него, без да я познае.
Рей Пинкертън понечва да проговори, но Сами го изпреварва:
— Честна дума, тате, нищо ми няма.
Но гласът му издава друго — има му, и даже много. Този глас издава страх. Видът му също, казва си Майк. Сами не смее да го погледне в очите.
— Нямам нищо общо с цялата работа — казва момчето с глас, малко по-висок от шепот. — Едва вчера научих за блога на Нийл.
— Блог? — обажда се Рей. — Какъв е тоя блог, да го вземат мътните?
— Нещо като онлайн списание — отвръща Сами и насочва вниманието си към Майк. — Затова сте дошли, нали?
— Исках да си поговорим за оная вечер на Хълма.