— Тате, помогни ми…
— Искаш ли да се пързаляш с Пола на Хълма?
Устните й престават да трептят. Сара сяда на пода абсолютно неподвижна.
— Добре тогава — обажда се Майк. — Ако ще излизаме с шейната, трябва да си намериш очилата. Току-що ти бяха на носа, нали така?
— Да.
— Значи трябва да са наблизо.
— Да, ама ако…
— Можеш да се справиш сама. Само се успокой и прави каквото съм те учил. Все пак си голямо момиче, нали?
Сара примигва често-често и шари с ръце по пода, потупва твърдите дъски и намира очилата край вратата на килера за по-малко от минута. Вдига ги и ги поставя на носа си сияеща.
— Браво на моето момиче! — възкликва Майк. Пуска Фанг долу, казва на детето да гледа видео, докато той си вземе един бърз душ, и поема нагоре, като пътем грабва безжичния телефон от конзолата му в спалнята.
— Току-що излизам от къщи — съобщава Бил. — Искаш ли да мина да те взема?
— Влизай направо. Аз съм под душа.
— Ще се видим в пет.
Този план не предвижда връщането на Джес. Майк е още под душа, когато тя влиза през задната врата, за да вземе кашон с документи от кухненския плот. Когато спира водата, долавя писъци.
— Но тате обеща да ходим на пързалката! — носи се откъм партера.
— Казах не, Сара.
По дяволите! Майк излиза изпод душа, грабва един пешкир и се подсушава набързо.
— Ама защо?
Кажи й истината, Джес. Кажи на Сара, че не обичаш тя да ходи на пързалката, че не обичаш да скача от трамплин, нито да прави кълбо напред в басейна, нито да се вози отзад на воден джет или моторна шейна, тъй като тези развлечения означават риск, а рискът е свързан с опасност, опасността пък дебне зад всеки ъгъл и чака да се възползва от най-малкото ти невнимание. Нали тъкмо така стана с баща ти? Ако бе гледал пътя под падащия сняг, вместо да си играе с радиото, щеше да забележи колата с пияния шофьор в нея.
Джес заявява:
— Никаква пързалка. Точка.
— Ама татко вече обеща…
— Още само една думичка, и ще бъдеш наказана, млада госпожице.
Майк чува ядните стъпки на Джес по пода на кухнята и сетне в дневната. Нахлузва чисти боксерки и тъкмо се готви да обуе джинсите, когато долавя тропота на ботушите й в антрето.
Вратата към гаража хлопва. Майк закопчава джинсите и тича надолу по стълбите, разгърден и бос, за да хване Джес в мига, в който се готви да излезе на заден от гаража. Отправя му огнен поглед през смъкнатото стъкло на „Експлорър“-а.
— Трябваше да усетя, че си намислил нещо подобно — отбелязва тя.
— Онова миналия месец бе случайност.
— Майкъл, тя едва не си сцепи главата на две.
— Удари се леко, не е имала сътресение на мозъка. Докторът сам го каза, не помниш ли?
— Не искам да ходи на Хълма. Пълно е с народ, а тя е съвсем мъничка. Казвала съм ти какво ми е отношението към това място. Не постъпваш честно.
— Аз ли не постъпвам честно?
— Щом ти се пързаля, нямам нищо против. Но на нея кракът й няма да стъпи на Хълма. — Джес включва колата на скорост и тръгва да излиза на заден.
Майк я гледа как се отдалечава и си мисли, че под строгия костюм, който носи като броня напоследък, без перлите и дизайнерските обувки, Джес си е същото момиче, в което се влюбва още в гимназията. Все така носи тъмнорусата си коса дълга, все така си изглежда неотразима, обута в джинси, и независимо от травмите в минало им, все така е в състояние само с едно докосване да му внуши усещането, че е най-важният и жизнен мъж на планетата. Но той няма никаква представа за какво е битката, която се води в главата й.
Джес не е била винаги такава. Имаше времена, когато обичаше да се забавлява. Например през първата им Коледа в тази къща. Повече от шейсет човека се бяха натъпкали в сутерена, около масата за билярд, Били Джоел се дере с цяло гърло откъм тонколоните — но истинският стар Били, не сегашният посерко, а смахнатият гений, който пее парчета като „Сцени от италиански ресторант“ и те оставя с усещането, че ги е изваял от собственото ти сърце. А по средата на цялата олелия седи Джеси, попила духа на вечерта, пее заедно с Били „Само добрите умират млади“ и държи здраво фронта, докато си тръгне и последният гост, все още готова да се весели, все още ослепителна в два часа сутринта, когато присяда върху ръба на билярда и подхващайки „Тя знае как“, започва да разкопчава блузата с оная пакостлива усмивка на лицето, от която на него всеки път му омекват коленете. Онази нощ тя го е целувала страстно и жадно, сякаш иска нещо от него — нещо, което ще й помогне да диша. А след това, след като са се любили, двамата се откъсват един от друг охлузени и изтощени, изпълнени от желанието да го направят още веднъж, обзети от сексуален нагон, който разгаря ножар в телата им.