— Питах те нещо.
Майк се озъбва:
— Смятам да последвам примера на Джона. Как му викахте? Ще използвам правото си на адвокат.
— Ще бъдеш ли така любезен да ми съобщиш какво точно ти става?
— Съжалявам, но това е въпрос към адвокат ми.
Майк пали колата, като се пита дали Мерик няма да му щракне белезниците и да го замъкне в участъка. Видът му е като на достатъчно вбесен и като нищо ще го направи.
— Предполагам, че си отиваш у вас — казва полицаят. — Там ще те чака детектив със заповед за обиск.
— Под изтривалката на задната веранда има ключ. Обслужи се сам, Коджак.
Новината е широко отразена в медиите.
„При инцидент, определен от полицейски източници като «фатален случай на сгрешена самоличност», Чарлс Бреслър, един от двамата охранители, наети да пазят Франсис Джона, се намира в критично състояние с изгаряния трета степен и вътрешни респираторни увреждания, след като е бил нападнат със запалителна бомба в ранните часове на деня. Франсис Джона, бившият свещеник, за когото полицията подозира, че е отговорен за изчезването на три момиченца, последно, от които е Сара Съливан от Белхам…“
Майк изключва радиото и стисва волана с такава сила, че около кокалчетата на ръцете му се образуват бледи полумесеци. Шибаният Мерик. Проследява ме чак дотук, за да получи отговор на въпросите си, и очаква да си зарежа работата, а на всичко отгоре лъже за лабораторните резултати.
Ами Джес? Сигурно вече знае какво става. Историята около якето на Сара е пусната навсякъде — „Ю Ес Тудей“, „Си Ен Ен“. В Париж също продават „Ю Ес Тудей“, нали? А „Си Ен Ен“ имат със сигурност. Те въртят новината от самото начало. А дори да приемем, че Джес не чете пресата и не гледа телевизия, все някой от тукашните й приятели ще я потърси в Италия или където там кара медения месец с новия си приятел, за да й каже. Майк е оставил вече няколко съобщения на телефонната й поща. Но няма отговор. Нима на Джес не й пука?
Спира на червен светофар. Под дрехите си усеща пот. Изсъхнала, лепкава коричка заобикаля устата му. От другата страна на улицата има бар. Вторачва се в червената му неонова реклама и огромна тъмна витрина и в същия миг телефонът иззвънява. Бавния Ед.
— Ти да не си се побъркал бе? — пита той.
— А ти наистина ли си мислиш, че аз съм го извършил?
— Ти кажи. Не беше ли тъкмо ти, дето искаше Джона да гори жив?
— Знаеш ли какво, Ед? Що не идеш някъде да си го завреш?
— Какви са тогава тия глупости, дето ги чувам, че си поискал адвокат? Мерик току-що се обади да иска заповед за обиск.
— Ами домъкна се чак на обекта с идиотския въпрос къде съм бил снощи.
— Точно така. На това му викат полицейско разследване, Съли. Някой се е опитал да си направи факел от Джона, обаче сбъркал адреса. Предвид досегашните ти взаимоотношения с Джона, ти се превръщаш в онова, което ние наричаме най-вероятен извършител.
Майк стисва апарата в длан и дава газ.
— Страшно ми допада начинът, по който вие, момчета, ми се домъквате на обекта и очаквате да си зарежа работата, за да отговарям на тъпи въпроси, но когато аз попитам нещо, вие се превръщате в шайка глухонеми.
— Съли, вече сме го обсъждали този въпрос.
— Попитах Мерик за лабораторните резултати.
Бавния Ед мълчи.
— Не съм споделял нищо за снощи или за казаното от теб. Исках просто да проверя дали…
— Не вярвам на ушите си.
— … ми казва истината, а той както обикновено извъртя нещата.
— Имаш много сериозен проблем със слуха, ясно ли ти е това?
— И аз имам права. Непрекъснато забравяте, че тук става дума за моята дъщеря.
— Добре, Съли, имаш пълно право, ние, всичките до един, сме безсърдечни хуйови глави. Точно поради тази причина те държахме в течение отначало, та да може ти почти да пречукаш главния заподозрян, щото, видиш ли, ние не си вършим работата както трябва.
— Ако вие си я бяхте свършили както трябва още преди пет години, сега Джона щеше да умира зад решетките. Поне това мъничко удовлетворение щях да получа. А той се разхожда на свобода и прави каквото си иска, докато ченгето, дето сте го пратили да следи къщата, спи в колата като пор, пък аз харча пари и време да пикая в пластмасови чашки.
— Я задръж малко топката и си задай въпроса: защо се налага Джона да наема охрана? Защо е напълнил къщата с паникбутони? Може би го е страх от нас? Или от медиите?
Майк усеща как кръвта му блъска тъпанчетата, бучи зад челото и напира зад очните ябълки.