— Мерик е на мнение, че мога отново да налетя на Джона — казва Майк.
— И има пълно право да се притеснява. Ако питаш мен, той се страхува да не провалиш разследването, а единственото, на което държи, е то да приключи успешно.
— Ако това е така, първата му работа е да заключи Джона.
Тя кимва съчувствено.
Майк вдига ръка.
— Прости ми, нямам намерение да изливам горчилката си върху теб.
— Разочарованието ти е напълно разбираемо.
— Сам, мислиш ли, че съществува някакъв начин да разбера какво пише в доклада от лабораторията?
— Трябва да се посъветваш със специалист по наказателно право. Например с онзи, който те е защитавал тогава.
— Умря преди година.
Сам се замисля за миг.
— Ние също имаме такъв специалист в кантората. Мартин Уайнстийн. Най-добрият в целия щат. В отпуск е, но мисля, че се връща в края на идната седмица. Ще му се обадя тогава.
Пак чакане. Майк успява да понесе безсънните нощи, повлякъл като букаи изтощението си през дните, съпроводени от нарастващата нужда да пие, но чакането го влудява. Хората като Мерик и Сам не се вживяват особено. Свършват си работата и после изключват — връщат се към другия си живот, истинския.
Сам проговаря отново:
— Ще възразиш ли, ако ти задам един личен въпрос?
— Няма.
— Защо аз?
— Имаш предвид защо избрах да дойда за съвет при теб?
Сам кимва.
— Положително познаваш и други адвокати.
— Всъщност не познавам други. Ти си единствената. А ония, с които съм се сблъсквал случайно през годините, са изроди до един.
— Това е задължителен елемент от длъжностната характеристика.
— Не и при теб. Ти никога не се будалкаш.
— Можеше да споделиш с Антъни по телефона какво те вълнува и аз щях да ти се обадя.
— Исках да говорим очи в очи, не по телефон. А и, честно казано, не мога да понасям цялото това чакане. Бил спомена за случайната ви среща, назова фирмата и аз реших да те видя с мисълта, че ако има на земята адвокат, който може да ми помогне, това си ти.
Сам кимва, докато го фиксира с хладен поглед.
— Имам телефона на Мартин, но нищо не мога да обещая. Как да се свържа с теб?
Майк оставя чашката с кафе върху края на бюрото и вади визитна картичка от портфейла си. Изписва домашния телефон върху гърба и му я подава.
— Благодаря — промърморва той.
— Хич няма да ми благодариш, когато получиш сметката от Мартин.
Придружава го до вратата, отваря му.
— Бил ми каза за теб и жена ти — промълвява Сам. — И аз минах през същото. В началото е трудното, но по-нататък нещата се оправят. Отново започваш да се срещаш с хора. Преди два месеца един тип ме закара с частен самолет до Европа.
— Сигурно е било много приятно.
— Води ме на концерт. Дейвид Хаселхоф.
— Това не е много приятно.
— Гадничко си е по-скоро. Дръж се, Съли. — Сам го потупва по рамото с усмивка.
Десетина минути по-късно, докато пали камионетката, продължава да усеща нейния допир. Петнайсет години, казва си той. Може би не е възможно да върне назад времето, но със сигурност може да си спомни за онези скъпи мигове, които е заключил в сърцето си.
20.
Фанг страда от остър колит и Майк, дочул познатото пискливо скимтене, отмята завивките и хуква по боксерки през полумрака на къщата, за да открие измъченото животно в дневната, притиснало муцуна към хлъзгащата се стъклена врата.
Майк я отваря и Фанг се устремява надолу по стълбите на верандата, за да изчезне в гъстата, бяла мъгла, предтеча на зората. Майк се прозява, слуша шума от движенията на кучето в задния двор, докато то търси с душене из тревата най-подходящото място да се облекчи.
Фанг излайва. Дълбок и силен звук, който разцепва смълчаното утро, и преди Майк да успее да реагира, кучето се стрелва между дърветата.
Майк изтичва горе в къщата, навлича джинси и фланелената риза от вчера, след което също хуква по пътечката в гората. Дочува лая на Фанг някъде из мъглата, долавя шумолене на клонки, докато тича.
Пътечката излиза на по-голям път — широка ивица утъпкана пръст, която много скоро ще се разкаля. Този горист участък е последното останало незастроено парче земя в Белхам, нещо като защитен от закона резерват, а през зимните уикенди езерцето Салмън Брук гъмжи от малки деца, които се учат да карат кънки, тийнейджъри, които играят хокей, и възрастни, потънали в сладки приказки. Майк свърва вляво и затичва по пътя, реже гъстата мъгла, заслушан в лая на Фанг, който е в състояние да разбуди половината квартал. Съседът Боб Доури, пенсиониран пилот от гражданската авиация, който се е самоназначил за местен блюстител на реда, навярно вече е бесен и Майк е абсолютно сигурен, че по някое време през деня ще цъфне пред дома му с вида на човек, който носи лоша новина, за да му изнесе лекция относно отговорностите, свързани с отглеждането на домашно куче.