Лаят секва. Майк намалява до ходом и след минута — две забелязва опашката на Фанг, която той размахва ритмично, подобно на автомобилни чистачки в снежна буря, обявявайки на целия свят, че е в кучешки екстаз. На ръба на стръмен склон лежи проснат по корем някакъв мъж. Трябва да е мъж. Никоя жена не би облякла тъмносиня шуба и светлооранжева ушанка.
Мъжът простенва. Майк веднага забелязва, че краката му са раздалечени под необичаен ъгъл.
Това е работа на Фанг. Близо петдесеткилограмовото куче е проснало човека на земята.
— Фанг, тук!
Животното е твърде заето да обдушва съборения. Майк прави снежна топка и, щом успява да привлече вниманието на Фанг, я запраща по протежение на пътя, в обратна на езерото посока. Фанг се втурва подире й, а Майк насочва вниманието си към мъжа.
— Много съжалявам, но кучето се измъкна, преди да успея да го хвана. Ударихте ли се?
Мъжът махва с ръка. Подпира се на ръце, но главата му остава отпусната, а лицето скрито. Пълзи през снега към изпуснатия бастун и червена пластмасова тръбичка — инхалатор за астматици. Майк се навежда, взема го и понечва да го подаде, когато забелязва кафеникавите петънца по ръцете, паякообразните пръсти.
— Дай… ми… го — свисти мъжът.
Звукът от този задъхан, хриптящ глас пронизва мозъка на Майк като куршум. Той се изпъва като струна, прави стъпка назад.
Дай му инхалатора и се махай.
Да. Условията на пробацията недвусмислено посочват, че това е негова отговорност, не, негов дълг, да му подаде инхалатора и да се отдалечи начаса. След това да изтича у дома и да позвъни най-напред на 911, а после на Мерик. Чиста случайност, детектив. Кучето я свърши, заклевам се. Вдигнах инхалатора, връчих му го и си тръгнах, за да позвъня на 911. Виждате ли колко съм послушен? Как само успявам да държа гнева си под контрол, а доктор Т.? Хайде, подай ми тоя проклет дрегер, господин Теста, и ще мина проверката с развети знамена.
После Майк си спомня лигавата усмивка на задоволство, изписана върху лицето на Джона в магазина. Ти си ми в ръчичките, казва той. Дъщеря ти и животът ти също, а не можеш да ми сториш абсолютно нищо.
Подай му инхалатора и се махай.
Джона продължава да клечи с наведена глава, а около лицето се стеле облак от диханието му.
— Изгрева. Дойдох да погледам… изгрева… преди да… — Процежда всяка дума с усилие, сякаш някаква чудовищна тежест е притиснала гърди те му. — Инхалатора…
Майк коленичи, пазейки с усилие равновесие върху пръстите на краката. Стиска инхалатора между палеца и показалеца.
— Погледни ме.
Някогашният свещеник бавно вдига очи, докато не среща погледа на Майк.
— Сега ще ми кажеш къде е Сара — шепне Майк. — Казваш ми, а аз ти давам инхалатора.
— Не мога… да… дишам…
— Това е добре. Така ще усетиш какво изпитвах аз през последните пет години.
Върху лицето на Джона се изписва паника. Дробовете издават нездрав, свистящ звук, който извиква в съзнанието на Майк представата за потекъл по тръба циментов разтвор.
— Не… мога…
— Какво й стори?
Устните на Джона не престават да потрепват в усилие да поемат глътка въздух. Трахеята му се стяга, той, се бори за кислород, а Майк смътно усеща как някаква част от него се къпе в топлина при тази гледка, при вида на пълните с ужас очи, когато долавя бездънния страх в този глас.
Майк размахва инхалатора пред очите на Джона.
— Една дума само, и ще можеш да дишаш отново.
— Аз… аз… не мога…
— Можеш като едното нищо.
— Моля те — скимти Джона, а погледът му е пълен с жажда за живот и отчаяние.
— Тук ли искаш да умреш?
Джона посяга към инхалатора. Майк го скрива в шепа.
— Никой няма да ти се притече на помощ — уведомява го Майк, докато костеливите пръсти на Джона се опитват да отворят юмрука му. — Ще ми кажеш какво стана със Сара, както и с другите две момиченца, ще ми кажеш още сега или ще те оставя да пукнеш като куче.