Минават няколко секунди на пълно мълчание.
Нанси протяга ръка надолу, към крака на стола, до който се търкаля кожена чанта. Майната й, казва си той. Писнало му е да се моли.
Но тя не става. Измъква синя папка и я отваря върху масата пред очите му.
Цветна снимка на якето с формат двайсет на двайсет и пет сантиметра. До него е оставена линийка, а качулката е отгърната нагоре.
— Това какво е? — пита Майк и сочи няколко двусантиметрови петънца върху лявата половина на качулката.
— Това са капки кръв.
Майк има усещането, че са потопили сърцето му в ледена вода.
— Направили са ДНК анализ и са сравнили резултатите с тези от космите, взети от четката на Сара след изчезването й. Пълно съвпадение — съобщава Нанси.
Но той не си спомня да е забелязал кръв оная нощ, на Хълма.
Нямало е как. Детективът бе сгънал качулката. Сега си спомня.
Да. Детективът с бейзболната шапка на „Ред Сокс“ бе сгънал качулката. Нарочно. Мерик не е искал той да види и затова си е премълчал. Ако Майк бе научил за кръвта, няма начин да не…
Отклонява поглед от снимката, спомня си за тазсутрешната среща с Джона.
— Нещо да ти прави впечатление във връзка с това яке? — обажда се Чайлдс.
Единственото, което вижда, е самота и ужас. Вижда своето поражение.
Нанси проговаря отново:
— Якето има твърде приличен вид, не мислиш ли?
Тя има право. Ако изключим кръвта, дрехата има безупречен вид. Няма и помен от скъсано или разпрано, а бялата кожа по ръба на качулката, Господи, тя изглежда абсолютно чиста.
— Пазил го е някъде много грижливо — промълвява Майк.
— Да, за да се намира в подобно състояние, якето е било съхранявано грижливо. Известно ни е, че след изчезването на Сара домът на Джона е обърнат с краката нагоре от група криминалисти, изпратени от Бостън. Също така знаем, че тази група си е тръгнала от мястото на огледа с празни ръце. Това е и причината срещу Джона да не бъде повдигнато обвинение. Сега предполагат, че той е укрил веществените доказателства извън къщата, в някой склад или дори банков сейф.
— Мислех, че Мерик е проверил вече тази хипотеза.
— Направил го е. Както по истинското име на Джона, така и по фалшивото. Якето на дъщеря ти се появява съвършено неочаквано и вероятно сега Мерик разсъждава така: ако Джона използва фалшива самоличност, какво би му попречило да използва и втора? Чувам, че Мерик се е захванал здраво за тази възможност.
— Не мога да разбера защо би задържал якето. То е доказателство.
— Някои серийни престъпници имат обичай да запазват спомени от извършените престъпления, за да могат по-късно, нали разбираш…
— Не — отвръща Майк и вдига поглед към нея. — Не разбирам.
— Да притежават част от облеклото на жертвата или някакво нейно бижу — това те наричат трофеи. Някои серийни престъпници задържат подобни предмети, за да могат да възкресят спомена за извършеното. Това е още един начин, по който могат да контролират жертвата, да запазят господството си над нея. Както дочувам, тази тенденция занимава Мерик от дълги години. Затова, щом наближи годишнината от изчезването на Сара, той отново го поставя под наблюдение. Кара дори да ровят из боклука му, проследява телефонни разговори. Още не се е отказал от случая. Най-големият му проблем е високият коефициент на интелигентност при Джона. Той направо излиза от скалата, а и много добре си прикрива следите.
— А сега да отговоря на другия въпрос: защо Джона е сложил якето върху дървения кръст, с което разбунва духовете и се поставя отново под лупа? Особено след като е на път да умре и би желал да си отиде в мир. Въпросът ти е съвсем рационален — отбелязва Чайлдс. — Проблемът е, че за него няма рационален отговор. Нормалната, всекидневна логика е неприложима към стандартите на неговия свят. Разговаряла съм по въпроса с неколцина съдебни психиатри, чието мнение ценя високо, и становището на повечето от тях е, че той иска да бъде заловен. Колкото и налудничаво да звучи, мнозина специалисти са убедени именно в това. Някои искат да се изперчат, като бъдат заловени. Други го превръщат в нещо като игра. Като Тед Бънди например.