Залата започна да се изпразва и Елис се изправи.
Тълпата го повлече заедно с дебеланата към изхода.
Внезапно той загуби контрол.
— Това е убийство! — яростно извика той. — Не му дадоха никаква възможност.
Беше силно разярен и не усети, че говори с естествения си глас.
Дебеланата се втренчи в него изумена. Някъде тя бе чувала този глас преди.
Един полицай също чу гласа. Заоглежда се внимателно наоколо. Не откри нищо в морето от лица, стичащо се към изхода и все пак бе сигурен, че тези думи бяха изречени от Едуин Кушман. Докато той стоеше и се колебаеше без да знае какво да направи, мъжът в опърпаното кафяво сако се изниза през вратата, забърза по коридора и изчезна от погледите на всички.
ВТОРА ГЛАВА
След непоносимата горещина на улицата, сградата му се стори хладна и мрачна, макар да бе мръсна и порутена. Наоколо цареше тишина. Нямаше асансьор и на голямата табела върху стената, на която бяха изписани имената на фирмите, помещаващи се в сградата, имаше повече празни места отколкото имена.
Елис мерна краката на момичето, което се качваше по стълбите към втория етаж. Той се изкачваше към първия етаж и преди да види момичето беше чул почукването на дървените и токчета по каменните стълби. Като се наклони над перилата и погледна нагоре, той видя за миг краката и обути в дълги памучни чорапи, подгъва на широката и сива пола и част от бяло долно бельо.
Забърза от любопитство да види как изглежда момичето. Те двамата като че ли бяха сами в тази голяма, замряла сграда и единственият звук, достигащ до Елис, беше почукването на дървените токчета.
На площадката на третия етаж той отново я зърна като завиваше по коридора. Носеше сива фланелена пола и късо синьо палто. Малката и шапка беше безформена — шапка, която човек очаква да намери в кошче за боклук. Въпреки, че съвсем бегло я видя, веднага осъзна колко е бедна. Изпита колебание като видя показателя върху стената.
Ако знакът сочеше правилната посока, Лигата на приятелите на глухонемите явно имаше кантори след завоя по коридора. Той продължи и зави по коридора, точно когато момичето изчезна зад една врата, която се намираше някъде по средата.
Когато Елис стигна до вратата, той видя избелял черен надпис върху кварцово стъкло: „Лига на приятелите на глухонемите“, а под него с по-малки букви бе написано: „Директор: X. Уиткьм“. Той натисна дръжката и влезе в една тясна стаичка с два прозореца, без пердета, в която имаше овехтяло малко машинописно бюро, няколко прашни картотеки и един толкова изтъркан килим, че човек не би забелязал скъсаните места, ако не се спънеше в тях.
Тезгях разделяше стаята на две части, а разстоянието над него бе разделено от четири дървени прегради. Те напомниха на Елис вътрешното разположение на заложна къща.
Момичето в сивата пола стоеше в една от преградите, с гръб към Елис. Той я загледа втренчено, тъй като искаше да види лицето и, но тя не се обърна и той трябваше да се задоволи с квадратните и тесни рамене, с изправения и гръб и краката, които вече бяха привлекли вниманието му. Дори с изненада установи, че се опитва да види под овехтелите и дрехи това, което бе сигурен, че е едно добре сложено тяло. Усети лека тръпка при вида на краката и, въпреки кръпките на чорапите и изтърканите подметки на обувките.
Освен Елис и момичето в стаята нямаше никой друг. Той застана в съседна на нейната преграда и зачака. Преградата скриваше момичето, но той виждаше ръцете и, опрени на изцапания с мастило тезгях.
Имаше малки здрави ръце тъмни и гладки, с дълги тънки пръсти и с нокти във форма на бадем. Той погледна ръцете си, грозни, с къси пръсти, изгризани нокти, мръсни кокалчета и направи гримаса.
Една врата на вътрешната кантора от другия край на стаята се отвори и от там излезе възрастен мъж. Сакото на черния му костюм беше с големи ревери и прекалено много копчета отпред. Явно някога е бил дебел, но сега беше изтънял и кожата, провиснала от двете страни на лицето му придаваше вид на омърлушен копой. Под гъстите вежди проницателните му черни очи се стрелкаха наляво и надясно. Игриви, подозрителни очи. Той кимна първо на момичето, после на Елис. Не беше много дружелюбен.
Веднага отиде до момичето.
— Няма нищо за Вас, — очевидно с желание да се отърве от нея колкото се може по-скоро, изрече той. — Може би следващата седмица. Няма смисъл да идвате непрекъснато. Работа не се намира но дърветата.
— Не мога да чакам до следващата седмица, — каза момичето. Гласът и беше тих, безчувствен, неизразителен. — Нямам никакви пари.
Възрастният човек, който, както Елис правилно се досети, беше г-н Уиткъм, директорът — вдигна рамене. Явно беше чувал толкова често тези думи, че те не означаваха вече нищо за него.