Андрей Рубанов
Да раснеш на топло
Първа част
Глава 1
1
Прибраха ме рано сутринта на 15 август 1996 година. В Москва.
Бяха двама. Приближиха се, поискаха ми документите, учтиво ме дръпнаха към колата. Бързо и коректно, с портиерски жестове ми отвориха вратата, но оттам нататък ме набутаха вътре без церемонии.
Първият, който миришеше на лук и партенки, бързо се намести зад волана, обърна се към мен и лъсна зъб от евтино злато:
— Казвай сега къде е район Лефортово в тая вашата Москва. Че не сме оттука.
Смаях се. Какъв номер. Един вид току-що заловеният престъпник трябва лично да упъти копоите за пътя до затвора? А и защо направо в затвора? Не трябва ли първо да са доказателствата?
Столицата на Империята не е град като другите. Тук няма моментално да се струпа тълпа от любопитни. Гражданите бързаха по своите си задачи и извръщаха погледи. Само един, по-младичък, забави крачка и приведе глава, за да надзърне през прозореца на автомобила към пребледнялата физиономия на арестувания човек. Но една длан плесна отвътре стъклото:
— Върви си по пътя!
Любопитният младеж се стресна и забърза нататък, подръпвайки в движение сакото си. Моето сако струваше, кажи го, четиринайсет пъти по-скъпо.
— На светофара свивате надясно — отвърнах навъсен — и после все направо покрай реката…
Така жертвата упъти палача за посоката към дръвника. Само страхът ми попречи да се насладя на абсурдността на момента. Все пак за първи път в живота ме прибираха. И сега пътувах минимум към много сериозен разпит. А максимум — от свободата към несвободата.
От света на японските компютри, кубинските пури, френските коняци, португалските вина, швейцарските супер часовници, златните бутонели, шумолящите климатици, лъскавите реклами, двестадоларовите парфюми, ленените панталони, куфарчетата от крокодилска кожа, копринените ризи, светските списания, бронираните стъкла, лъскавите лимузини, седемцифрените банкови сметки пътувах право към дажбите клисав хляб и буламачите.
Впрочем това, че ме пипнаха, изобщо не означаваше, че ще пипнат и парите ми.
Бяха ме търсили два месеца. По подозрение за присвояване на милион щатски долара от държавната хазна. И ето че ме сгащиха.
Не бях крал този милион. Не обичам да крада, пък и не умея. Затова не губех смелост. Минаха ония времена, когато прибираха невинни зад решетките. Отдавна минаха, господа! Мъкнеха ме към Лефортовския затвор, а наоколо бучеше и бълбукаше нервното и горещо лято на деветдесет и шеста година. Преди броени седмици страната беше преизбрала за втори мандат първия си президент. С което направи избор в името на демокрацията. А в демократичните държави, доколкото ми беше известно, единствено съдът може да отнеме някому свободата.
Случихме на ясно и много топло утро. Дълго пътувахме из пробуждащия се град, който постепенно се напипаше, през трепкащия въздух, през жълтата слънчева светлина, пронизваща косо прашните корони на крайпътните дървета. Колата, затънала в разноцветното автостадо, се движеше бавно; седях на задната седалка сам и спокойно можех да скоча в движение; да се опитам да избягам, да се стопя в малките улички и дворчета; но от къде на къде? Нищо не съм сторил! Ще им обясня всичко и още до обяд ще се върна в своя кабинет, където на блещукащите екрани се появяват и чезнат, движат се, леят се и се множат парите.
По пътя се държах грубо, нарочно. Говореха ми на „ти“ и аз моментално ги срязах. Ченгетата се вбесиха и млъкнаха за известно време.
Колата дълго се въртя из улиците. Накрая хлътна в някакъв двор и закова пред масивна сграда без надписи.
— Май че е тук…
Единият тутакси се обърна към мен и силно стисна носа ми със свити пръсти. И ръката му, и моите ноздри бяха влажни от потта, така че жестоката хватка успя само наполовина: дръпнах се рязко и се освободих от захвата, но внезапната болка и унижението ме докараха до сълзи.
— Като влезем сега там — чух го да казва, — ще видим кой на кого ще говори на „вие“.
Зад масивните порти се разкри просторно преддверие. Замрежена с метална решетка амбразура в стената. Иззад решетката любопитно ме изгледа бледолик служител със сива фуражка.
— Към стената! — разпореди делово оня, който бе извършил покушението срещу носа ми. — С лице към стената! По-живо! — ухили се на бледия дежурен и кимна към мен: — Я виж какъв Рокфелер пипнахме!
Очевидно ставаше дума за костюма ми. И панталонът, и сакото изглеждаха доста скъпи, пък си и бяха.