Все пак семейните скандали не бива да се вдигат прекалено често. Те убиват.
Отворих и изпих бирата по пътя към къщи. Бавното пътуване из кривите, но гладко асфалтирани алеи покрай няколкото огромни блока (с не по-малко от хиляда жители във всеки) ми доставя удоволствие. Да, не би било зле да послушам музика. Но аз презирам себе си и няма да глезя нервите си с нея. А едно време не си представях живота си без рок.
Изведнъж си спомних как няколко дни преди да ме арестуват, бях сменил всички дискове в колата. Бях изхвърлил Джагър, Агата Кристи и ги смених с блусове и балади. От сутрин до вечер в колата ми бучаха готическите баритони на Ленард Коен и Ник Кейв или любимата ми, слушана стотици пъти песничка на „Зи Зи Топ“, в която се разказваше, доколкото бях успял да се ориентирам, за някакъв младеж, който молеше гаджето си да му върне дънките. Гив ми бек, стенеше с дебел глас дъртият брадат пергишин, май блу джинс, бейби. Тоест пичовете са имали един чифт дънки за двамата. Гаджето ги обуло и не ги сваля… Такъв сополив саунд изведнъж ми се беше дощял вместо бесните барабани и китарни сола. Подсъзнанието ми очевидно вече е разбирало какво бъдеще ме очаква и ми е подготвяло психиката за стресовете. Преустройвало се е. Изисквало е бавни минорни хармонии. С други думи, предчувствал съм своя крах.
… Когато си допих и се прибрах у дома, жената вече спеше. Което и беше целта ми. Ясно е, че в съпружеското ложе няма място за мен. Ще се разположа на дивана в стаята в дъното.
През нощта сънувах себе си — мрачен, тичам съсредоточено в дворчето за разходка на Лефортовския следствен изолатор.
2
Станах в седем и половина. Събудих сина си. Седнахме да закусваме.
— Тате — попита седемгодишният ми потомък, — ти наркоман ли си?
— Не, разбира се — отговорих. — Откъде го измисли?
— Чух вчера вечерта как мама ти се караше…
— Тя преувеличава.
— А какви са тия наркомани?
— Това са хора, които… — замислих се. Труден въпрос.
— С две думи, не искат да живеят в реалния свят.
— А в какъв свят живеят?
— В свой. Измислен.
— Яко е да живееш в измислен свят! — рече замечтан синът. — Измисляш си каквото си искаш и си живееш живота! Яко е!
— Не, кофти е — отвърнах. — Ще ти хареса ли, ако аз заживея в своя свят, мама отделно, в нейния си, а ти в трети, твой си? Излиза, че всеки от нас е сам за себе си.
— Тогава — предложи детето, дъвчейки бисквита — трябва да измислим един свят за тримата, за тебе, мене и мама, и да си живеем заедно в нашия си свят! Хайде да го измислим, тате!
— Непременно ще го измислим — кимнах. — Време ти е за училище. Стягай се.
След като изпратих детето, отново легнах да подремна. Не бързам за работа. Нямам работа. Живея назаем. Преди година взех сериозна сума от стар приятел. Семейството ми не гладува. В гардеробите има дрехи. В хладилника — храна. Само главата ми е празна.
Към десет часа се разсъних. Дотогава жена ми вече отиваше да печели пари. Предоставен бях на самия себе си. Имам си тишина, самота и тристаен апартамент. Всичко, което ми е необходимо.
Като отидох по малка нужда в клозета, изживях поредния неприятен момент. Марихуаната е токсична, съдържа много всевъзможни боклуци и голямата отрова дърпа малките отрови, така че урината на всеки зависим мирише отвратително, тя е мазна, гъста и мръсно сива на цвят. Натъжен донякъде от този факт, известно време се помотах само по гащи от стая в стая и почесвах голия си корем.
Апартаментът е голям, пълен със слънце. Три стаи, широк коридор, огромна кухня. Топла вода, парно отопление, шахта за боклука. Шестнайсети етаж. Отвън са небето и вятърът. Стаите сякаш висят във въздуха и мога да наблюдавам отвисоко едва ли не целия град — този подвижен мравуняк, напрегнат, терзан от страсти, суетлив, бързащ, изнервен. Стада коли пъплят по преплетените пътища — сутрин трудно и мрачно, а привечер, в предвкусване на удоволствията, отдиха, развлеченията — бясно и весело.
От ранна младост мечтаех тъкмо за такова жилище — светло, разположено нависоко, пронизано от потоци въздух. Тук е удобно да се занимаваш с творчество, с някакъв благороден интелектуален труд, да отглеждаш деца, да спиш малко, да презираш еснафите и глупците, а вечерно време на чаша чай да си бъбриш спокойно с любимия човек за дреболии; да мислиш позитивно и да се радваш на факта, че не си стар, не си беден и не си глупав.