В такова възвишено философско настроение се облякох. Бръкнах в тайното чекмедже за тънката пачка пари, измъкнах една банкнота и се запътих по любимия ми маршрут: книжарницата, будката за вестници, видеотеката. Интелектуален шопинг. Търсене на храна за мозъка. Той постоянно желае нещо ново, този мой мозък, и аз не знам защо. До целта, по права линия, са около триста метра. Може да се стигне пеш. Но истински зависимите са мързеливи. Качвам се в колата и отивам като бял човек. А пътьом мога и да изпуша някоя марихуана…
Живея в специален район. Той официално е признат за най-добрия в столицата откъм инфраструктура. Създаден е по всички правила на модерната градоустройствена наука. Животът на гражданите е предвиден до най-малки подробности. Магазините, кината, ресторантите, клубовете се редят един през друг, всичко е ново, шикозно, ярко.
Този свят, в който бях влязъл, преди десет години го бях виждал само по снимки в западните списания. Лъскави витрини. Разноцветни билбордове. Равни като стъкло улици. Изумрудени, грижливо поддържани тревни площи. Ярко осветени чисти булеварди. Блокът ми е заобиколен от колосални като стадиони многоетажни търговски центрове с паркинги по покривите, със заведения и спортни зали. Остави колата на петия етаж, изразходвай калории на четвъртия, слез по-надолу, възстанови си силите в суши бара и разгони тъгата в киното с многото салони. Когато колата ми е чисто измита, а физиономията гладко избръсната, аз напълно се вписвам в картинката, в буржоазния уют, в нагласения бит.
Градът на Слънцето, утопията, устременият към небесата мегаполис на бъдещето вече ме възприема като свой пълноправен жител. Само че всичко е напразно. Аз се чувствам пътник без билет. Намъкнал съм се в страната на щастието случайно, по втория начин. Не аз съм построил двайсететажните блокове, не аз съм монтирал дограмите с огледалните прозорци. Не аз съм платил за всичко това.
За да се озова тук, трябваше само да се оженя за местно момиче. За московчанка. По-нататък всичко се разви без моето участие. Един ден семейството на момичето предприе размяна. Двустайният апартамент с изглед към Кремъл по магически начин се превърна в два тристайни, но в периферията на града. По такъв начин, без да си мръдна пръста, придобих статут на истински столичен жител, моля ви се!
Аз — московчанин! Боже, това си е направо виц.
Комфортните квадратни метри не са заработени от мен, а от тъщата. Тя, а не аз, в продължение на дълги десетилетия се бе трудила по заводи и фабрики, за да получи жилище. В Совдепия тези неща се спазваха строго. Който произвеждаше честно принадена стойност — получаваше според заслугите. Ето ти, другарю, апартамент в центъра. Живей, радвай му се, благодари на партията и правителството…
С две думи, единственото, което можех да направя лично аз — бившият банкер, бившият новобогаташ, бившият работохолик, — беше да откажа подаръка от тъщата. Не се регистрирах в жилището, където се пренесоха жена ми и синът ми.
Не съм строил тази къща. Не съм спечелил за нея. Аз съм хитрецът, промъкнал се през дупката в оградата.
3
В книжарницата цари великолепие. Изобилие от предлагане при дефицит на търсене. Две-три пъпчиви девойки с напращели хуманитарни задници унило прелистват някой Пруст или Кортасар. Бледи юноши очакват яки приключения от романите на Зелазни или Головачов. Двама дангалаци шумолят с джобните книжки от поредицата „Обгорени от затвора“. Тези ги оглеждам внимателно. Скоро ще прочетат и мен. Само че кога?
Отивам в отдела за чуждестранна литература и намирам Буковски и Бъроус. Късмет! Да ги откриеш тези момчета в покрайнините е, меко казано, трудничко. Прибирам под мишница скромните издания на двамата гении и се залутвам из отдела за родна съвременна проза. Всъщност дамския отдел. Чувствам се като влязъл по грешка в женската тоалетна — всеки момент ще лъсне фрагмент от нечие розово тяло, ще се чуе писък и възклицание: „Ама как не ви е срам, господине!“ Тук мирише на кремове, парфюми и прочее лосиони. Не от книгите — от купувачките. Впрочем от книгите също. Рафтовете са плътно заети от опусите на скорострелни прозаички. Само кримки. Разочарован, напускам. Мятам книгите на задната седалка и потеглям нататък с Бъроус и Бук за пътници. Не е най-лошата компания.
При Бъроуз, в неговата „Дрога“, открих само едно явно съмнително място: американец да каже, че не може да се съчетава пушенето на трева и шофирането. Наистина начинаещите наркомани избягват да карат. Стори ми се, че Бъроуз, макар и спец по тежките дроги, не е проумял тревата. За напредналите карането съвместно с пушенето е едно от удоволствията. Десетки пъти съм пушил, шофирайки. Научих се да си свивам цигара, без да откъсвам ръце от волана. Карах и пафках. Важното е да не загубиш самоконтрол. Около мен на пътя има мнозина бавни, излишно предпазливи шофьори и аз пътувам като един от тях. Без да бързам.