Гледах хората на телевизионния екран и се подсмихвах снизходително. Хората ми изглеждат толкова глупави, забити в дребните си грижи. Щурат се като врабчета пред трохички. Забавни същества са врабчетата, пък и хората също.
Устните ми отново лигавят свитата цигара, за да добия поредното доказателство, че съм по-готин, по-умен от всички. Аз съм далновиден и прозорлив. Интелектуално съм достигнал небивали висини. Емоционално съм стабилен. Аз съм мъдър и немногословен. Аз съм велик.
От дивана изпълзявам в банята — там също си имам телевизор и пепелник. След затвора придобих навика с часове да кисна в горещата вода между синкавите фаянсови стени.
Докосването на водата до тялото ми предизвика моментално изтръпване и в главата ми се породи догадката: да не би влечението ми към потапяне в топла субстанция да свидетелства за моята инфантилност? И подсъзнателно се стремя към връщане в комфортната майчина утроба? Или само изглеждам възрастен, а всъщност съм малко момче?
Възрастните мъже вземат душ, те нямат време да се излежават в корито с ароматизирана вода. „Добре де — моментално си го позволих, — имаш моралното право и на това.“
Правя водата много гореща. Първо се излягам, а после завъртам крановете, докато поклащащата се повърхност не започне да изпуска пара. Такъв е задължителният ритуал, който съм си извлякъл от романа на братя Стругацки „Хищните вещи на века“. Героите в книгата се дрогираха в гореща вода. Опитвам се да ползвам оригиналния опит. Твори, измисляй, опитвай — това е моят девиз.
Надрусан, бях препрочел всичките си любими книги. Фантастичната антиутопия на Стругацки ме разтърси до мозъка на костите. Реших, щом получа своя милион (всеки пуфкач е убеден, че богатството го чака зад ъгъла, че ще спечели своя милион, в най-лошия случай ще го намери на улицата), да купя правата за екранизиране на „Хищните вещи“ и да извъртя убийствен блокбъстър. И ще се прочуя. Ще съм на върха. Ще стана знаменит. Велик. Безподобен. Подчертай нужното.
Пуша марихуана, която в руския жаргон се нарича „план“. Вероятно защото пуфкач и те обожават да градят планове.
А ето го и списанийцето. Има ли нещо по-забавно от ярките картинки, рекламки на часовничета, обувчици, одеколончета? Плътните страници са сякаш нарочно създадени за прелистване с мокри ръце. Шикозният аромат на скъпоструваща полиграфия. Рубриката „ново“. Осем страници нови музикални албуми. Още пет страници компютърни игри. Следва представяне на нови книги, трийсетина реда дребен шрифт в долната част на страницата.
Гвоздеят на броя: интервю с изгряваща екранна звезда. Бледа брюнетка с остри колене на мръсница. От текста не става ясно дали амплоато й е екранна курва, или си е курва по принцип. Снимка в моден интериор: пъпчето, раменцето, устничките. Хищни пръстчета. Цицки. Кафявите им зърна стърчат през прозрачната коприна — две дула, насочени в челата на продуцентите. До нея — любимият, разкопчана ризка. Сладък момчурляк с дизайнерско кожено палтенце.
Според лъскавите списания, времето на косматите мачовци с квадратни брадясали ченета е отминало безвъзвратно. Като образец за подражание младежта получава крехък юноша с изпръхнали устни, прилепнало панталонче и ангелски къдрици. Интересно, какво ли би се случило, ако дадеш на някой такъв автомат и го пратиш да защитава родината от враговете? „Ах, моля ви се — ще каже той, — аз нямам врагове, а моята родина е целият свят!“ Тогава защити поне собствения си дом от бандити, терористи, откачалки! „Ах, моля ви се, за целта си има милиция.“
Количеството тесногръди момченца с боядисани перчеми и обеци в ушите ме учудва, струва ми се прекалено. Особено след затвора. Както е известно, там всеки намек за украсяване на мъжкото тяло се възприема съвсем еднозначно. Впрочем да са живи и здрави, аз може и да съм осъждан, но в никакъв случай не съм хомофоб.
Гланцът е красив, но е невъобразимо банален. Прелиствам го и го оставям настрани.
Аз обичам друга периодика. Старата, от моето детство. Пожълтелите броеве на „Техника — молодьожи“ от края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Това списание ме изгради като личност. Откри за мен света и ми го обясни. Бях запазил няколко годишни течения и днес, двайсет и пет години по-късно, за мен няма нищо по-интересно от това да ги прелиствам, след като съм се напушил.
Моментално си припомням десетгодишния хлапак Андрюша, който ужасно мечтаеше да стане космонавт и да прониже пространството. Да покори някоя и друга неизвестна планета за пълен възторг на цялото прогресивно човечество.