Тези списания не забавляваха, не продаваха модни парцали. Те ме подготвяха за големите дела. Твори, измисляй, опитвай — това е оттам.
Партията и правителството внимателно следяха процеса на израстване на малкия Андрюша. И на още няколко милиона момчета в Совдепия. За тях се издаваха специални книжки и списания. Писатели, поети и художници се трудеха неуморно да създадат образите на светлото бъдеще. Андрюша знаеше твърдо какво трябва да прави. Беше научил социалната си роля наизуст. Разбираше, че му предстои да работи весело и упорито, да презира удобствата и комфорта, да не усеща глад и студ. За благото на хората.
Повече от ясно е, че Андрюша не стана железен воин зад лефортовските решетки. Той бе станал такъв още на дванайсет. Дотогава беше погълнал стотици книги и списания и във всички тях се казваше, че най-щастливите хора на земята са воините и бойците, героите. Обграждат ги с уважение, момичетата ги обичат, децата взимат пример от тях.
Ама че сте глупаци! Ама че сте пълни тъпанари! Че аз още тогава бях готов и хиляди като мен също бяха готови! Кажете ни: момчета, стягайте се, всеки да си носи чифт гащи и сапун, отлитаме за Марс, за Юпитер, за майната си гъзина и никой няма да се върне оттам — всички щяхме да тръгнем и да полетим! Но никой не ни го каза. Няма я вече партията и списанията не пишат за космоса, а за педалите. А подготвените герои отиват не на Марс, ами в следствения изолатор.
Измъкнах се от ваната, застанах пред огледало и проучих своето голо тяло, вдигащо пара.
Малкото лефортовско огледалце завинаги се вряза в паметта ми. След затвора страдах от нарцисизъм, макар и в най-лека, невинна форма. В апартамента ми има пет големи огледала. Докато бродя напред–назад от кухнята до стаята, а оттам на балкона, навсякъде виждам себе си отстрани. Е, за съжаление няма какво толкова да се гледа. Вълшебното стъкло не отразява Андрюха новобогаташа, нито лефортовския препускащ бик, то изобщо не отразява човек, ами някаква прегърбена, разкривена маймуна с увиснали рамене.
Мутрата ми е подпухнала. Всички пуфкачи имат повече влага по лицето, тя се задържа в бузите, в торбичките под очите. Жал ми е да се гледам и решавам да опъна още стотина грама.
После отплавам, поклащам се, превъртам се, потапям се в плътния меден облак на алкохолния унес. Тъгувам и размишлявам. Действителността ми се привижда като някаква мъждукаща игра, някакъв забавен филм с мен в главната роля. Гледам този филм, чудя му се и се усмихвам. Изпушвам още един джойнт и тъмносивото одеяло на удоволствието ме обгръща. Реалността ме гали като топъл мъх. Безкрайно съм си симпатичен. Устните ми се свиват в лека крива усмивка и аз се впускам в омайно пътуване през поредица от галактики в цветовете на дъгата, през гирлянда от весели светове.
Аз съм бърз като мисъл на гений и отпуснат като мускул на просветлен адепт на дзен.
Бих могъл да стана трезв и твърд като камък, но не виждам никакъв смисъл.
Бих могъл напиша книга или десет книги, но ми се губи ползата от процеса.
Бих могъл да спечеля милиони или да създам нова наука, или да изведа човечеството към окончателната истина, ледена и гола — но ме мързи.
Ще ми се бавно и сладко да обичам всички хора, колкото ги има на този свят, но те не приемат моята любов. Те казват, че съм се пристрастил, че съм примитивен наркоман и алкохолик. Вероятно са прави.
Питате ме къде се е дянал онзи неистов глупак, който драпаше от лефортовската килия към грапавото съвършенство на духа и тялото? Ще ви отговоря. Никъде не се е дянал. Той си остана там. Той придоби нещо, но впоследствие с лекота се отказа от постигнатото.
Сега си спомням за онзи лефортовски заточеник като за наивен любител на приказките за съвършенството на човешката природа.
Нямам проблем да стана велик, но съм го ебал това величие.
Нямам проблем да стана медиум, шампион по свръхчувствителност, магистър екстрасенс. Само че ебал съм екстрасенските способности. Всичко на този свят е сън и тление, само отровите са реални.
Началото на вечерта е трудно време. От училище се прибира синът ми. Веднага го изпращам в двора, за да не гледа пияната ми муцуна. Докато детето рита топка с приятели, аз пия кафе, гълтам аспирин, яростно плакна смрадливата си уста със специална ментова течност. Слагам лед на бузите, на носа, на торбичките под очите. Междувременно отварям всички прозорци. Да изхвърля пепелниците! Празните опаковки от отровите — в боклука! Да измия чашите! Да запаля ароматни свещи! Апартаментът и неговият обитател придобиват приличен вид.