Изкънтя затворената зад гърба ми врата.
Известно време миниатюрният арестант не откъсваше поглед от моите юмруци, обезобразени от стотици всекидневни удари в каменните подове на дворовете за разходки. Долових кратка, силна вълна на уплаха, почти паника. Знаех, че юмруците ми изглеждат страшно — със засъхнала кафява кръв от драскотините по китките.
— Андрюха! — персонифицирах се решително, с дълбок глас, за да прозвучат думите ми ниско и солидно.
— Бергер, Григорий Йосифович — много любезно се представи човечето, бързо, но с достойнство се изправи и ми протегна длан, не по-широка от цигарена кутия. Гласът му, сякаш цигулков лък с колофон, беше смазан с някакъв неопределен западноевропейски акцент. — Много ми е приятно! Заповядайте, разполагайте се, както намерите за добре…
Моментално осъзнах, че човекът пред мен не е злобен или агресивен. И явно е новак в затвора. Съвместното ми съществуване обещаваше да бъде безконфликтно и взаимно комфортно.
Дрехите на новия ми съсед се състояха от фланелка и мърляви гащи, някогашен светъл летен панталон от скъп памучно-полиестерен плат, обикновено много красива дреха, когато е нова, но в случая с Григорий Йосифович представляваше занемарена донемайкъде, омазана с многобройни мазни петна, провиснала на задника дрипа.
Човечето едва надхвърляше метър и половина на бой. Личицето отекло, безцветно, цялото в ситна мрежа от бръчки, косицата рядка, наподобяваща на дължина и цвят четка за почистване на тоалетни.
— И откъде си? — попитах за старт на запознанството.
— Аз съм гражданин на Швейцария — отговори простичко Григорий Йосифович. — Тук съм от пет месеца. Арестуваха ме за контрабанда на наркотици.
— Яко — оцених аз. — Пет месеца, а? И все тука ли?
Очичките на мъничкото човече също бяха мънички.
И много умнички.
— Не — отвърна дребният контрабандист. — Смених вече три килии.
— Случайно да сте се засичали с Фрол и Демби?
— Не, за съжаление…
Помълчахме известно време.
— Доколкото разбирам, това са предишните ви съседи? — деликатно попита швейцарският гражданин.
— Ъхъ.
— Извинявайте, моля ви, но дали не бихте ме почерпили с една от вашите чудесни цигари?
— Гепи, брато — протегнах пачката. — В смисъл, заповядайте.
Човечето с видима наслада пое никотина.
— Очевидно — изрече той, наместил се отново върху одеялото и свил колене към тесните си гърди — не сте информиран, че в този затвор има специален компютър, който… чрез специална програма… прави такъв график за разместване на контингента, че никой от онези, който е лежал с някого в една килия, по никакъв начин да не се засича впоследствие със съкилийниците на сегашните си съседи… Прекалено сложно ли го казах?
— Не.
— Тоест тази програма разпилява следствените сред останалия контингент и като сте били с някой човек, никога няма да срещнете повторно не само него, но и други, които го познават…
— Ясно — кимнах. — Стоплих. Тоест, разбирам мисълта ви. Не само те вкарват, но и те попиляват…
Григорий Йосифович от Швейцария оцени хумора, усмихна се и кимна.
Усетих облекчение, сякаш бях скочил в басейн с топла вода. Беше ми провървяло. Новият ми съсед се оказа интелигент! Сега вече аз като Фрол ще окупирам цялото свободно пространство на килията. Аз ще се разхождам с часове напред–назад. Ще се мия на чешмата, ще помпам мускули, ще чета книги, ще конспектирам учебници и изобщо ще правя каквото си поискам. Моят съжител е интелигент. Той ще ме разбере. Той ще отстъпи пред мен, ще прояви миролюбив, ще уважава моята гледна точка. Освен това габаритите му са толкова нищожни, че по принцип може изобщо да бъдат пренебрегнати.
— Простете моето любопитство, откъде ви е известно това? — попитах любезно. — За компютъра, който ни „разпилява“?
— Вижте — рече притеснен новият ми познайник, — аз иначе съм бивш адвокат по наказателни дела. Имам почти десет години практика… И едно време, много отдавна, идвах в това учреждение не като следствен, а като защитник… Разбира се, тогава тук нямаше компютри… Но принципът на разсейването вече се прилагаше…
Безумно се радвах, че имам до себе си нормален, адекватен, неразвален от затвора човек, и се наслаждавах на най-невинните и незначителни реплики, които продължавахме да разменяме, докато се настанявах на новото си място, разстилах дюшека и одеялото, подреждах книгите на рафта, сортирах си тетрадките. Озовал се в обичайната си езикова среда, осъзнах колко бях успял да подивея за някакви си деветдесет дни.