Състоянието на валутния супер герой възлизало приблизително на милион и той бил намислил чрез верни люде да изнесе капиталите си в света на жълтия дявол, след което лично да се изнесе нататък — тихо и кротко да си получи присъдата, да замине да я излежава в лагер, там да извърши най-банално бягство и да напусне СССР през азербайджанско-турската граница. Гриша трябвало да се омете от Съюза уж за постоянно в Израел, да пренесе диаманти на стойност триста хиляди долара, но по пътя да остане в Австрия, там да вкара част от скъпоценните камъни в банков сейф, друга част да продаде и спечелената валута също да вложи в банка.
За изпълнението на този сложен и трудоемък проект, който по незнайни причини бил кръстил „Остап Бендер“, Радченко предлагал сто хиляди. Гриша Бергер моментално склонил. Скоро милионерът получил присъда четиринайсет години и заминал за красноярската тайга.
Гриша изнесъл диамантите по известния затворнически начин. Четири месеца преди заминаването той разрязал със скалпел кожата на крака под коляното по дължината на костта и вкарал камъните в собствената си плът. Към момента на пресичане на държавната граница храбрият адвокат вече нямал никакви проблеми с розовия белег.
Решил да не посещава банките в лекомислената Австрия, качил се на автобус и продължил за Цюрих, където подробно изпълнил всички Радченкови инструкции и заживял като цар, припомняйки си всекидневно въпросния Остап и неговата крилата фраза: „Сбъдна се мечтата на идиота!“
На това място Гриша Бергер повдигна крачола и ми показа белега на крака си: тънък, дълъг, отдавна зараснал разрез под коленната става, между костта и мускула на подбедрицата.
Присвих очи с уважение.
— Предлагам да минем на „ти“ — каза швейцарският поданик.
— Нямаш грижи, брато — кимнах. — Тоест, разбира се, приятелю!
… Междувременно Радченко закъсал ужасно. В лагера две години изкусно се маскирал на обикновен затворник, всеотдаен в усилието да се превъзпита като почтен член на обществото. Най-сетне бил преместен от физическа работа в библиотеката. Тук натрупал седем килограма захар, забъркал я на гъст сироп и цял месец киснал в него тънки памучни кърпи. Угоявал с мас и сланина някаква котка. И една тъмна нощ се впуснал из ужасната сибирска тайга.
Тичал почти две денонощия без спиране, захапал напоена с глюкоза кърпа. Когато преследвачите почти го настигнали и се чул кучешкият лай, Радченко измъкнал от пазвата си котката, със самоделен нож отсякъл ноктите на четирите й лапи и я пуснал. Кучетата предпочели възбуждащия котешки аромат пред киселата миризма на Радченковата фланелка и потерята изпуснала плячката. Котката препускала почти цяло денонощие. Без нокти тя не можела да стигне до традиционното убежище на котките по дърветата и била принудена да тича, докато силите не я напуснали и не умряла от сърдечен разрив, а скоро и тялото й било разкъсано от псетата. Радченко разбрал, че се отървал. Преследвачите се прибрали в лагера, където междувременно пандизчиите вдигнали купон от радост, че се намерил най-сетне пичага да им го вкара яко на ченгетата.
Като стигнал до Красноярск, Радченко отишъл при стар приятел, който трябвало да му помогне с документите и с пари за път до Азербайджан. Тук се намесил човешкият фактор. Старият приятел приютил беглеца, дал му храна и пиене, постлал му да спи, след което се обадил в КГБ. За бягството Радченко получил три години отгоре.
Щом научил тези важни новини от сигурни хора, Гриша Бергер здравата се замислил. Стоте хиляди, които в Совдепия изглеждали чудовищно богатство, тук, в Швейцария, явно тежали по-малко. Стандартът на живот на Гриша не се различавал драстично от стандарта на Густав, стар боклук алкохолик, портиер в сградата, където живеел под наем Бергер. В крайна сметка сейфът с диамантите на Радченко бил отворен, оттам били взети няколко дребни камъчета, които оправили финансовото положение на Гриша. Той отново заживял като цар, откривайки прекрасен начин за релакс във вид на екскурзии до Холандия, където свободно купувал и пушел най-яки треви.