3
— И как я намираш?
— Коя, пардон?
— Родината. След толкова години разлъка.
Гриша сви рамене.
— Не може да се каже, че е пълно шайзе. Някои неща ми харесаха, други не. Трудно е да се отговори еднозначно… Освен това бях надрусан през цялото време, докато не ме арестуваха. Разправят — оживи се изведнъж Гриша, — че съм изтървал най-интересното! Вярно ли е, че веднъж даже в Москва влезли танкове и стреляли по Кремъл?
— Неведнъж, ами два пъти — поправих го добродушно и измъкнах подарения от Фрол пакет с чая. — И не беше по Кремъл. А по Белия дом. Това е голяма разлика. Много голяма. Ще чифирясаш ли?
— Хиляди благодарности — поклати глава Гриша. — Кофеинът е лоу клас дръг.
— Аз пък обичам. Вдъхва бодрост, да знаеш… Пък и без това нямаме друга отрова подръка.
— Между другото… — Гриша сякаш не знаеше откъде да подхване. — Знаеш ли какво ме интересува… В крайна сметка кого обесиха?
— Да са обесили? — изумих се. — Кого да бесят?
— Ами щом се е стигнало чак дотам танкове да влизат в Москва, виновниците после е трябвало непременно да бъдат обесени…
Усмихнах се, но изведнъж проумях, че Гриша, общо взето, е прав, и отвърнах мрачно:
— Никого не са бесили. През цялото време на перестройката. Обърнаха всичко с краката нагоре, после обратно, три пъти ни ограбиха, пет пъти ни преметнаха, десет пъти ни излъгаха, но никой не беше обесен. Нито един човек. На никого не отсякоха главата, никого не побиха на кол, не рязаха носове, не късаха на четири, не гилотинираха, не разстреляха…
Малкият швейцарец се настани по-удобно, видът му беше невероятно заинтригуван.
— Мон дьо, и кой в крайна сметка трябваше да отговаря?
— Никой.
— Така не става — убедено рече швейцарският поданик. — Например немците много шумно съдиха Хонекер. Чехите обявиха комунистите извън закона. Българите превърнаха мавзолея на Георги Димитров на обществена тоалетна. Румънците разстреляха Чаушеску заедно с жена му. А тук как беше?
— Никак — отвърнах аз.
— Ами висшите партийни дейци? — не можеше да повярва малкият Гриша. — Фюрерите? Партайгеносетата? ЦК на КПСС? Идеолозите? Какво стана с тях?
— Ами че няма да се бесят и разстрелват взаимно, я! За какво им е? Седнаха и кротко си се разбраха. Сега всеки има собствена банка. Както си живееха едно време, така си живеят и днес. Така че ЦК на КПСС е жив и здрав. И си е екстра…
Духнах горещата напитка и сръбнах шумно дълга глътка. Горчивината на мизерната затворническа дрога изведнъж ме умили и натъжи. Сърцето ми заби по-бързо. Зрението ми леко се разфокусира. Смръщих се и отпих още веднъж.
Такъв е животът — вчера си бил на „Чивас“, днес на чифир. Или това не е животът, ами някаква глупава буфонада, в която си едновременно и клоун, и зрител? И продавач на билети за собствения си жесток цирк.
— Но това не ме възмущава — продължих аз. — Майка и татко бяха комунисти. Не бяха фанатици. Обикновени, редови партийни членове. Ако не беше перестройката, аз също щях да съм с партийна книжка. При това не в името на кариерата, ще знаеш, а понеже смятам комунистическата идеология за прогресивна.
— Да… — умислено рече Гриша. — Сигурно прекалено дълго съм живял в Европа…
Ударих още една глътка.
— Може би. А впрочем как мислиш: Русия Европа ли е, или Азия?
Швейцарецът се разсмя безшумно.
— А ти бил ли си в Европа?
— Никога — отвърнах със съжаление.
— Ами че иди — посъветва ме Гриша. — И сам ще си отговориш на въпроса…
Аз се вкиснах.
— За целта трябва първо да изляза от затвора.
— Това е неизбежно, мон шер.
— Надявам се.
— Аз пък съм сигурен — трепна гласът на дребния човечец, — че скоро ще ме пуснат. Или ще получа присъда, но малка. Да, внесъл съм тук наркотици. Да, виновен съм. Но зная, че няма да ми друснат много…
— А защо ми разказваш за наркотиците? — попитах аз.
— Ами ако съм доносник? И те издам?
Гриша предпазливо се усмихна.
— Едва ли, майн камераде. Виж, предишният ми съсед явно беше подставено лице… Просяк… Не получаваше колети… Два пъти осъждан… А ти си със спортен екип за петстотин долара и маратонки за четиристотин… И се държиш като заможен младеж от добро семейство… Не забравяй, че съм бил адвокат, макар и доста отдавна. Виждал съм много осведомители на милицията. Всеки средно интелигентен образован човек може да разпознае осведомителя за три минути, вярвай ми! Освен това за какво да се страхувам от осведомители, при положение че са ме хванали на местопрестъплението? Всичко, което ги интересуваше, разказах доброволно. Признах си чистосърдечно… Само и само да ме оставят в „Лефортово“… а не в някоя вмирисана „Бутирка“… в ада на тъпаците…