Разговорът ни секна от само себе си. Очевидно Гриша отдавна не беше ял салам, не беше пил силен чай, не беше пушил хубави цигари. Получил в продължение на няколко часа и едното, и другото, и третото, той се пресити, почувства се напълно задоволен и задряма. Аз също си легнах. За пръв път от много дни насам минах без вечерна медитация.
„Боже мой, мислех си, въртейки се върху тънкия дюшек, какви неща стават по света! Какви авантюри и приключения! Хората прекарват диаманти през три граници под собствената си кожа! А пък аз ще усвоявам технологиите на философското смирение? Ще се грижа за кръвоснабдяването на мозъка? Не значи ли това, че вече съм се примирил? Че затворът е започнал да ме побеждава? Дали да не взема пример от дръзкия валутен спекулант Радченко? И защо не? Какво ме очаква занапред? Шест-седем години общ режим? Тоест целият остатък от младостта! Не е ли по-добре да плюя на всичко и да избягам при първа възможност?“
През нощта спах зле. А на сутринта ме очакваше неприятна изненада. След задължителното упражнение по промяна на почерка реших да проверя резултатите. И стана ясно, че седемдесет дни тренировки не са довели до нищо. След като бях изписал над сто листа с печатни букви, след като пропилях десетки часове, опитах да напиша няколко изречения по обичайния начин и моментално се убедих, че всичко е било напразно. Ръката моментално си припомни и размаха, и наклона, и амплитудата, и натиска, и всички характерни особености на писането.
Излязох за разходка смазан и потиснат.
4
Петнайсет крачки напред, петнайсет — назад. Дишането — две трети през носа, една трета през устата. Сто лицеви опори на бетонния под, главата вдигната високо — с добро темпо, но без бързане. После пак бягане. И втора серия опори.
Малкото човече тъпчеше на едно място в ъгъла на дворчето. Наблюдаваше действията ми с доброжелателност и учудване.
След като изпълних набелязаната програма — четирийсет минути бягане, четири серии опори, десет минути ходене на ръце — се съблякох до кръста и с наслада се разтрих със сняг.
— Не те ли е страх да се разболееш? — предпазливо попита Гриша.
— Не.
— Отдавна ли тренираш?
— Вдругиден стават шейсет дни.
— О-ла-ла! И какво? Има ли полза?
Кимнах, изпълнен с мрачно ницшеанско самодоволство, и небрежно се похвалих:
— Даже на свобода не съм правил толкова лицеви опори! Сега рекордът ми е сто и петдесет наведнъж, с опора на юмруците…
— А това много ли е, или малко? — поинтересува се Гриша, явно пълен и безнадежден профан по въпросите на физическата култура.
— Средно.
— Не съм на „ти“ със спорта — рече Гриша без сянка от самокритика — и никога не съм разбирал ползата от него. Сега правиш по сто лицеви опори. После ще правиш по двеста. А накрая?
— Ами край няма.
— Тогава, пардон, къде е смисълът?
— Смислите са два. Първо на първо, калява се характерът…
— Мон дьо, за какво да го каляваш? — учуди се Гриша.
— На твоята възраст? Характера или го имаш, или го нямаш. Той се предава по наследство. Учените са го доказали отдавна.
— Има и друга полза! — побързах да нахлузя пуловера върху димящото си тяло. — Упражнявайки се в каквото и да било, можеш да станеш лидер. Шампион. Най-добрият. Ще си преди всички. Другите ще те изучават, ще повтарят след теб. Жените ще искат да имат дете от теб. Мъжете ще търсят опита ти…
Швейцарецът сви рамене.
— Отдавна не съм живял в тази страна. Аз съм мекотел европеец. Изобщо не разбирам за какво е нужно това драпане да ставаш лидер.
Погледнах своя съсед. Да, той нямаше мускули, беше предизвикателно антиспортен, с размъкнати движения, вял, прегърбен, раменете му отпуснати, коремът увиснал. Но при все това изобщо не изглеждаше потиснат от външността си.
— Никой не драпа да става лидер — заяви надуто потният, бодър и великодушен спортист. — Те стават от само себе си. Хората представляват висшето стъпало на еволюцията. Те същевременно с това са и животни. Понякога и растения, които мирно теглят сокове от действителността. Всеки от нас не е просто юрист или мошеник, бизнесмен или прокурор, но и организирано животно. Стадно. Повтарящо след лидера неговите действия. Хората са и зверове!