Понякога са безсилни да удържат звяра в себе си. В твоята любима Холандия гражданите мирно отиват в специално отредените за целта места и там си пушат хашиша, купуват проститутки — освобождават звяра. Временно. Знаеш ли, Григорий, аз не падам по-долу от теб като хуманист и също ми се ще хората да не си прегризват гърлата в битка за парите, за жените, за хляба, за опиатите. Но за съжаление виждаме, че така е било и така ще бъде…
— Още си млад, мон ами — тъжно възрази Гриша. — Не си опитвал оня хашиш и онези холандски проститутки… Причината за нашето зверство не е в това, че всички сме зверове. Просто човек е слаб и постоянно се надценява…
— Има и трети момент — признах си аз. — Най-важният. Може и да прозвучи високопарно, обаче ненавиждам решетките. Не признавам несвободата. Не ми харесва, че някой си ме заключва само защото съм съмнителен, прекалено богат за годините си хлапак. Затова действам напук на тоя някой си и неговите хора. Съпротивлявам се. С всички сили.
— Успяваш ли? — попита Гриша Бергер.
— Не.
Глава 23
1
Никога не бях се събуждал толкова рано, колкото през онзи декември в следствения затвор за особено опасни престъпници. В шест без четвърт очите ми се отваряха от само себе си. Отначало лежах няколко минути неподвижен и мислех за нищо. Не защото не умеех да не мисля за нищо и не защото обичах да мисля именно за нищо, просто не можех да мисля за нищо определено, а да не мисля не можех. Внезапно ме обземаше тревожно предчувствие, съвсем за кратко, но много силно и ярко; след това чувах щракването на радиоточката — край. Шест часа. Ставане.
Нещо подобно бях преживял преди много години, в казармата. Зелените новобранци — на два дни служба, все още изсиращи мамините курабийки — попадаха като за начало в отделни бараки, където нарочно подготвени сержанти със слово и дело внушаваха на осемнайсетгодишните новаци „а-бе“—то на военното изкуство. Никое от тези хлапета в миналото си предказармено съществуване не бе водило такъв живот, при който трябва да ставаш в шест сутринта. Най-малкото не и всеки ден. Затова първата седмица беше наистина мъчителна. Будеха ни още по тъмно със силни и груби викове и новобранците бяха длъжни моментално да рипнат, да се върнат към реалността, да навият партенките, да скочат в клина и ботушите и да се подредят в строй. Много бързо! За четирийсет и пет секунди! Разправят, че толкова време лети от континент до континент американската ракета… След няколко дни всички свикваха. В десет вечерта — доскоро немислимо рано за осемнайсетгодишния организъм — клепачите натежаваха, мозъкът отказваше да работи. Сънят на новобранеца е дълбок. Но след точно осем часа се събуждахме на разсъмване без команда, няколко минути преди оглушителния крясък. Увити в твърдите като брезент одеяла, всички се наслаждавахме на най-последните и затова най-сладки мигове на топлина, тишина и спокойствие. Ей сега, след десет секунди, дневалният ще изреве: „Рота, стани!“ Ей сегичка. Още миг… Още мъничко от този вълшебен унес… Сега, всеки момент…
Сега дневалният не ме командваше. Нямах вече командир — само гражданина началник. Но се събуждах, както и преди десет години, предварително. В очакване на лекото изпукване на радиоточката над вратата. Така се включва затворническото радио, за да улови в ефира и да транслира в мозъка ми сигнала за събуждане.
Наоколо цари полумрак. Четирийсетте вата на високия четири метра таван не са в състояние нищо да осветят, само създават лабиринт от гъсти преплетени сенки, в центъра на които съм аз, сгърчен под затворническото одеяло.
Най-сетне отекнаха първите звуци на утрото. В камерата влетя мелодия на песен. В нея — един от най-популярните хитове на трийсетте — се казва, че от градината не се дочува дори леко шумолене. Каква ти градина, какво ти шумолене — навън е минус двайсет и пет…
Междувременно плътен баритон ми честити началото на новия ден и веднага доброжелателно спомена, че наближават новогодишните празници — явно за да повдигне настроението на многомилионната аудитория. Животът продължава, скъпи приятели.
Съкилийникът ми Гриша сладко премлясна и се обърна на другата страна. Той винаги вечер си лягаше да спи с дрехите и се завиваше отгоре със затворническия шинел. Така че командата „стани!“ не го вълнува — готов е, леглото му е застлано, легнал е върху одеялото, без да нарушава правилата за вътрешния ред. Контрольорът не може да има претенции.