Процесът на спане на харковско-швейцарския юрист-контрабандист ми се струваше достоен за запечатване на филмова лента. Гриша спеше като праведник, като безметежен идиот — дълбоко, сладко и безгрижно. Грухтеше, издаваше тихи стонове, течеше му слюнка. Понякога захъркваше и тогава се надигах, правех крачка, протягах ръка и леко стисвах ноздрите на съседа, та дълбоките преливащи звуци на спящото тяло да не ме тормозят. Да ми пречат да върша онова, което трябваше да върша.
Днес е четвъртък, важен ден. Ще дойдат Хватов и рижият адвокат. Днес трябва да съм във форма.
Дръпнаха ме за разпит неочаквано рано, почти веднага след закуска. Нея Гриша също я игнорираше. Както обикновено получих дажбата вместо него, така че ми се събраха две големи парчета мек сивкав хляб и захар за двама. Половината от хляба изядох веднага с тънко парче сирене отгоре, полях традиционния лефортовски чийзбургер с чаша силно горещо кафе. Когато амбразурата на вратата се отвори и ми наредиха да се приготвя, си направих още едно кафе, още по-силно. Усетих обаче, че кафето няма да ми стигне, така че спешно запарих и един чифир. Изгълтах го и със задоволство почувствах, как сърцето ми заби силно и бързо, а главата ми звънна.
Много е важно да бъдеш бодър. В сериозната схватка без допинг не може. Освен това ми е студено, а чифирът прекрасно те стопля.
Крачейки с ръце на гърба по желязната рампа покрай стоманените врати, долавях зад тях слаби звуци живот, приглушени гласове на обитателите на изолатора: шпиони, серийни убийци, политикани, терористи и други изключителни криминални престъпници. Най-малко на два пъти ясно чух сърдечен смях. И се усмихвах в отговор. Хората не искат да страдат! Дори тук, зад решетките, в следствения изолатор едно-точка-едно, където е забранено да се завиваш презглава и да лежиш с лице към стената, където обиските са на всеки три дни, където изхабената самобръсначка можеш да замениш с нова само с писмено разрешение лично от началника на затвора, дори тук, в най-мрачната имперска крепост, живите мислещи същества не желаят да се мъчат и да се тормозят. Те се смеят, те искат да живеят, те не обръщат внимание на стените, решетките, постоянния контрол и декемврийския студ.
В този затвор през тази зима се намръзнах. Радиаторът на парното се криеше дълбоко в ниша под прозореца на килията и излъчваше твърде пестелива топлина. Не свалях пуловера. Спях по анцуг и чорапи.
А пък оттатък вратата, в коридора, в пространството широко около седем метра и високо не по-малко от двайсет (четири етажа по четири метра), цареше същински мраз. Зли резки течения вееха съвсем свободно. Железните парапети бяха заскрежени. Конвойният носеше вълнени ръкавици. Низката температура бе намалила служебната му стръв до минимум: той небрежно, колкото да отбие номера, ме потупа по бедрата и ръцете, въведе ме в кабинета и побърза да изчезне — очевидно жадуваше да пийне горещ чай или да се стопли по някакъв друг начин.
2
Бузите на следователя, румени от парещия декемврийски мраз, предизвикаха у мен завист; гласът му ми се стори прекалено звънлив, бодър. Както всеки жив организъм, попаднал на топло от ледената, продухана от всички ветрове утринна улица, Хватов демонстрираше възбуда: той потриваше ръце, шумно вдишваше през носа и потръпваше. Подушил кабинетния въздух — сух, застоял, тежък, с мирис на нещо вкиснато, — побързах да запаля, за да отбия с неприятния мирис друг, по-неприятен. Снощи явно са мили пода тук със стар мухлясал парцал, след което прозорците и вратите веднага са били затворени, и сега стаята смърдеше на стари парцали и разсъхнало се дърво.
Хватов явно усещаше същото, което и аз. Смръщи се недоволно, измърмори нещо за задух и бързо отвори горните прозорчета, отначало вътрешното, а след това изви ръка, промуши я между решетките и сръчно открехна външното.
Оттатък, откъм свободата, моментално ме лъхна свежото дихание на новородената зима. Почти физически долових нейната сила. Почти си припомних намокрените плетени ръкавици на шнурче през врата, кънките и стиковете, валенките и галошите, многометровите селски преспи, огненото бучене в печката и собствените ми замръзнали яркорозови китки, които трябва да стопля на течаща студена вода, непременно студена, защото ако водата е топла, връхчетата на пръстите те заболяват чак до сълзи; и шестгодишната ми сестра с пухения шал, превързан на кръстоска през тялото; и мама, която ми подава на прага метличка, за да измета снега от обувките си; и стегнатите от студа устни; и новогодишните мандарини, и мирисът на прясната хвойна от елхата; и ледените цветя по стъклата, и черните буци въглища в смачканата голяма кофа — но веднага тръснах глава, прогонвайки ненавременните картинки от детството.