— Изключено! — отсякох. — За мен е много по-безопасно да мълча. Прекалено много са хората на свобода, на които мога да навредя, ако се разбъбря. Никакви показания. Всичко друго — на драго сърце.
— Показанията са пътят ти към къщи. Само, такова, показанията.
— Слушайте, гражданино следовател! Лежа вече пети месец! За толкова време точно преди ареста направих половин милион! — връхлетян от жестока досада, се ударих с юмрук по главата до болка, до кънтеж. — Ако бях на свобода, щях да направя още половин милион! И щях без проблем да ви дам тези пари на вас, на прокуратурата! Щях да възмездя на страната всички щети! И пак щяха да ми останат джобни! Това, което се случва, е нерационално! Аз губя тук бъдещето си, губя хляба на сина си!
— Успокой се!
— Не мога! Не става! Не съм в състояние! Вие — вие можете да сте спокоен! — обхванах лицето си с длан. — След две седмици е Нова година! Вие ще сложите у дома подарък под елхата! А аз не! Няма да сложа моя подарък! Сутринта на първи януари моят син няма да има подарък от татко си! Всички деца ще имат подаръци от бащите си и само моят син ще остане без подарък! Ще се събуди, ще бръкне под елхата, а там няма никакъв подарък! Дори и най-мъничко подаръче! Защото татко е в затвора! Знаете ли, гражданино следовател, какво е на първи януари един малък човек, едно дете да остане без подарък? Готов съм целия свят да попилея, само и само да имам възможността да оставя своя подарък под елхата! Защо ме държат тук? За какво? Кой е виновен за всичко това? Вие! Вие сте виновен!
— Не — отговори Хватов. — Не съм аз. Виновният си самият ти.
— Да — съгласих се с тежка въздишка. — Вярно е. Виновен съм преди всичко аз… Но и вие не сте прав да се преструвате, че нямате нищо общо!
— Между другото, аз днес също съм в лошо настроение — рече Хватов, присвил очи. — И на мен, такова, започва да ми омръзва твоята наглост. Стига ми бибитка, ясно ли ти е? Ако още веднъж повишиш тон, ще подам, такова, рапорт и ще бъдеш наказан…
— Виноват — разперих ръце и моментално бих отбой.
— Нали разбирате, зимна депресия, затвор, решетки, тям подобни работи… А на вас какво ви е? Пак ли главоболът?
— Пак — призна рязанският чичка.
Той измъкна голяма и чиста, прилежно сгъната на квадрат носна кърпа, свали очилата си със здрави рогови рамки и внимателно взе да чисти стъклата с равномерни движения на пръстите. Пръстите му леко трепереха.
— Все си мисля — рече той тихо, — само да разплета тая вашата афера, и край, прибирам се. У дома. В Рязан.
— Аферата — вметнах моментално със строг глас — не е моя. Аз съм невинен.
— Виновен си — благодушно каза следователят, без да ме гледа. — Ти си помогнал за, такова, легализирането на присвоените пари. Много просто. Само трябва да те разнищя докрай. Да подуша всяка хартийка от иззетите в кабинета ти. Да си бях у дома, щях да те разнищя за месец, най-много за два…
След като полира едното стъкло, Хватов го вдигна към светлината, дъхна върху него, оголил малки, пожълтели, но равни и много здрави зъби — клавиатура на уравновесен мъж, израснал и живеещ на свеж въздух, далеч от големите градове.
— А тук го тътря вече половин година — продължи той с досада. — Трудно ми е да работя в тая вашата Москва. Направо е невъзможно да се съсредоточи човек върху нещо. Аз, Андрей, на времето започнах в стопанската милиция. Десетки афери съм разнищил. Тегли ме, такова, аналитичната работа. Обичам да работя с книжа. На теб харесва ли ти как действа Свинец? Шегички, психологии разни, шум, викове… Защото той работи с хора. А аз — с веществени доказателства… — Хватов пристъпи към обработката на другото стъкло. — С хората не ме бива много — продължи той. — Аз умея да седна вечер у дома, лятно време… на верандата… да отворя прозорците… да запаля, такова, нощната лампа… да наредя отпред папките с фактурите и друга документация — и да мисля… Да съпоставям, такова, фактите… И да си записвам изводите на листче… А после да съпоставям изводите — и тъй нататък…
През прозореца, откъм двора на пандиза, се чу ръмжене на автомобилен двигател, протяжно изскърцване на спирачките, а след това рязък, пронизителен рев на клаксон. Следователят трепна като ударен от ток. Стъклото се пръсна в пръстите му. Тънките извити стъкълца се посипаха с жален звън по пода. Хватов вдигна очи към мен, сведе ги, хвана с двете ръце пострадалите очила и изведнъж с рязко движение ги счупи и запрати на пода.
— Пак бибиткат! — рече гневно. — През цялото време бибиткат! Не могат без бибиткане! Бибиткат и бибиткат! Защо всички тука постоянно бибиткате! Защо е толкова шумно при вас? Защо шофьорите не си махат ръката от клаксона, сякаш проклетият клаксон е най-важната част от, такова, автомобила им? — той вдигна към порязания си показалец, погледна го с късогледите си очи и с отвращение изтри кръвта с носната кърпа. — Отговори ми, Андрей, поне ти ми отговори на толкова прост, такова, въпрос! Вие всички в тоя глупав град постоянно бързате! Препускате нанякъде и бибиткате! Защо не може да се пътува без бибиткане? За какво са ви тези бибитки, а? За какво? Отговори ми!